— Присъедини се — покани го тя и посочи високия стол до себе си. Погледите им се срещнаха в отражението на огледалото зад бара.

Нокс седна и си поръча бира.

— Разменихте си някакви реплики със счетоводителката — отбеляза тя на мандарински.

— Просто леко недоразумение — отговори той също на мандарински. Значи малката им сценка бе успяла да заблуди дори Ейми.

— Тревожа се за теб, Джон Нокс; за това, че душиш наоколо — изрече тя на английски.

— Кой казва, че душа?

— Ако имаш някакви проблеми с парите, просто трябваше да ми споделиш — продължи тя.

— Нямам проблеми…

— Ако ти е трябвала отсрочка или кредит, защо не ми се обади като на приятел?

— Да не би да пропускам нещо? — попита, изненадан, той. — За какво ми е притрябвала отсрочка или кредит?

— И аз се питам същото.

Китайците никога не отправяха директен въпрос или молба. Разговорът с тях винаги кръжеше около проблема, преди да се стигне до същината на въпроса, а често се използваха посредници, така че и двете страни да запазят достойнството си.

— Това да не би да има нещо общо с плащанията ми към теб? — досети се Нокс.

— Да, разбира се. Нали знаеш, че не вземам лихва на приятели, независимо какво ми струва забавянето им — отвърна тя.

— Лихва? За какво ти дължа лихва? — попита Нокс директно, като американец.

— Говорил ли си скоро с брат си? — попита тя.

„Какво общо пък има Томи! Недей да го намесваш!“ — помисли си той.

— За какво? — попита Нокс.

— Джон — започна тя, — последното ти плащане не е получено. Не бих начислила лихва на толкова ценен мой клиент.

— Последното ми плащане ли? — не разбра той.

— Ако ти трябва повече време, можем да се разберем — предложи Ейми.

— Но това беше преди месеци.

— Два месеца и шестнадесет дни, ако сме точни.

— Не си ли получила банковия превод? Трябваше да ми съобщиш — каза той.

— Казвам ти го сега. Не съм получавала никакъв банков превод, не са пристигнали никакви пари.

— Наредихме плащането, Ейми. Трябва да има банков превод към твоята сметка в Хонконг, както винаги. Брат ми… — започна Нокс. Счетоводителката им Евелин никога не допускаше подобни грешки. Възможно беше Томи да е сгрешил, като се има предвид състоянието му, но все пак беше малко вероятно. — Веднага ще проверя — обеща той.

— Ти си добър клиент, Джон Нокс, привилегирован… — отвърна Ейми.

Тя смяташе всеки от клиентите си за „най-добрия“, но към него имаше по-специално отношение, което и двамата предпочитаха да не изтъкват на преден план, но все пак то съществуваше.

— Не е проблем, че си пропуснал плащането, но когато не го спомена тази вечер, се замислих… — започна Ейми. — Не е в твой стил. Не е в стила на най-ценния ми клиент.

— Платихме — повтори Нокс.

— И банковият превод е бил редовен? — попита тя.

— Ще говоря с брат ми и със счетоводителката. Моля те, прости ми грешката, Ейми. Наистина много се срамувам… — Нокс знаеше, че извиненията бяха съществена част от бизнес взаимоотношенията с китайците.

— Има начин да ми се реваншираш — с престорена свенливост отвърна тя. — Обърни ми малко внимание.

— Не страдаш от липса на внимание от моя страна — усмихна се той.

Нокс написа с главни букви на една салфетка името на стаята си — „Гранд Китай“, и я пъхна под чашата й. Ейми го целуна и се измъкна от бара, внимавайки да не събуди подозрение в града, в който клюките се разпространяваха със светкавична скорост.

След като напусна къщата за гости през предния вход, Ейми мина през вратата откъм задната уличка и се качи направо в стаята на Нокс. Влезе при него, без да каже нищо, и двамата се вплетоха в гореща, потна и атлетична авантюра, чиято кулминация настъпи, когато краката й се обвиха около кръста му, а погледите им се срещнаха. Ритъмът на възбудените им тела ги доведе до общ екстаз.

— Понякога ми се иска все още да пушех — каза тя, отпускайки се уморено по гръб.

— О, ти и сега пушиш — пошегува се Нокс, а тя го удари по рамото.

Той се изправи на лакът, за да й се полюбува. Видя как кръвта й пулсира в чувствената вдлъбнатина на шията й.

— Ако едно тяло можеше да се опише с думи — прошепна той, — твоето би било истинска поезия.

— Сребърен език, но ледено сърце — отвърна тя и се усмихна още по-широко.

Той взе ръката й и я постави на гърдите си.

— Студено ли ти се струва?

Все още усмихната, тя поклати глава и се загледа в мудното движение на вентилатора над главите им.

— Това е само израз — каза тя, а след кратко колебание добави: — Тревожа се за теб.