— Арогантността — отвърна Ктаех. — Мислиш си, че знаеш всичко. Смееше се на

съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че

цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш

от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме

на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.

Последва мълчание, сетне поредният чифт пурпурни крила се понесоха към земята.

Гърлото ми беше пресъхнало и аз преглътнах мъчително, докато се опитвах да измисля

какъв въпрос да задам, за да се сдобия с още сведения.

— Нали осъзнаваш, че не са много хората, които биха взели на сериозно твоето търсене

на амирите — спокойно продължи Ктаех. — Маерът обаче е доста необикновен мъж. Той

вече се е доближил до тях, макар все още да не го осъзнава. Стой близо до него и той ще те

отведе до тяхната врата. — Ктаех се засмя с тих, сух смях. — Кръв, орлова папрат и кост,

иска ми се вие, човешките същества, да имахте достатъчно ум, за да ме оцените. Дори да

забравиш всичко друго, запомни онова, което ти казах току-що. Накрая ще схванеш шегата.

Гарантирам ти го. Ще се смееш, когато му дойде времето.

— Какво можеш да ми кажеш за чандрианите? — попитах аз.

— Тъй като ме питаш толкова мило, този, който ти трябва, е Синдер. Спомняш ли си го?

Бяла коса? Тъмни очи? Знаеш ли какви неща е направил с майка ти? Ужасни. Въпреки това

тя се е държала добре. Лориан винаги е била член на трупа до мозъка на костите си, ако ми

простиш за израза. Държала се е много по-добре от баща ти с неговите молби и циврене.

В съзнанието ми проблеснаха картини на неща, които се опитвах да забравя от години —

майка ми, с подгизнала от кръв коса и неестествено извити ръце, счупени в китката и

лакътя, и баща ми, който бе оставил следа от кръв, дълга шест метра, докато е пълзял с

разпран корем. Опитвал се е да се приближи до нея. Понечих да заговоря, но устата ми беше

пресъхнала.

— Защо? — накрая успях да попитам с дрезгав глас.

— Защо? — като ехо повтори Ктаех. — Колко уместен въпрос. Знам отговорите на

толкова много „защо“. Защо са направили такива ужасни неща на бедното ти семейство?

Защото са искали и са имали причина. Защо са те оставили жив? Защото са били небрежни,

защото ти си бил късметлия и защото нещо ги е уплашило.

„Какво ги е уплашило?“, вцепенено се запитах аз. Но всичко това ми дойде твърде много

— спомените и нещата, които каза гласът. Устните ми мърдаха беззвучно и питаха.

— Какво? — попита Ктаех. — Да не би да търсиш отговора на друго „защо“? Чудиш ли се

защо ти казвам тези неща? И каква полза имам от това? Може би този Синдер някога ми е

изиграл лош номер. Може би ми е забавно да накарам младо пале като теб да си гони

опашката. Може би тихото скърцане на сухожилията ти, докато стискаш юмруци, ми звучи

като нежна симфония. О, да, така е. Бъди сигурен в това. Защо не можеш да откриеш този

Синдер? Ами, това е едно интересно „защо“. Човек би помислил, че мъж с черни като въглен

очи би направил впечатление, когато се отбие някъде, за да си купи питие. Как става тъй, че

ти така и не успяваш да му хванеш следите през цялото това време?

Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя от миризмата на кръв и на горяща коса.

Ктаех, изглежда, прие това за някакъв сигнал.

— Точно така, предполагам, че не е нужно да ти казвам как изглежда той. Видял си го

само преди два-три дни.

Внезапно разбрах. Водачът на бандитите — грациозният мъж с метална ризница.

Синдер. Той беше този, който бе говорил с мен, когато бях дете. Мъжът с ужасяващата

усмивка и с меч като зимен лед.

— Жалко, че се е измъкнал — продължи Ктаех. — И все пак трябва да признаеш, че си

имал доста голям късмет. Бих казал, че си имал рядката възможност да го срещнеш два пъти

в живота си. Жалко, че си я пропилял. Не се обвинявай, че не си го познал. Имат богат опит