протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата.

— колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. —

Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята

луна, привличането и усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно

може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега.

— Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.

Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори

обезпокоителна.

— И туй е вярно за всеки фае?

Тя сви рамене и кимна.

— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където

живееш ти.

— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае

на тревата танцуват пак и пак…

— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но

ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.

— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете

що сноват.

Фелуриан сви рамене.

— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те

ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием —

Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана

ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа.

какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и

ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят

правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това,

че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.

— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и

се усмихнах.

Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.

— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя

се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от

нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна

да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна

може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя

спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.

Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.

— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?

Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на

Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и

давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към

повърхността.

След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре,

сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните и очи бяха

неумолими и блестящи.

Когато заговори, гласът и беше ясен:

— нека умът ти нивга не забравя — мъдрецът от безлунна нощ се ужасява.

103.

Уроци

Времето минаваше. Фелуриан ме отведе в Дневната страна, в част от гората, която беше

дори по-древна и внушителна от онази, която заобикаляше сумрачната и поляна. Там се

изкатерихме по дървета, които бяха високи и широки като планини. От най-високите клони

се усещаше как огромното дърво се люлееше на вятъра като кораб в развълнувано море. Над

главите ни нямаше нищо друго освен синьо небе, а под краката ни — полюшващото се дърво.

Там Фелуриан ме научи на „бръшлян върху дъб“.

Опитах се да науча Фелуриан на так, но открих, че играта вече и е позната. Тя ме победи