възбудим апетита, и след това се отдадохме на закуската от плодове и прекрасен бял хляб с

мед и маслини.

Изведнъж Фелуриан стана сериозна и поиска от мен парче желязо.

Молбата и ме изненада. Преди известно време бях решил да си възвърна някои от

ежедневните навици. Като използвах повърхността на вира за огледало, се обръснах с

малкия си бръснач. В началото Фелуриан изглеждаше доволна от гладките ми бузи и

брадичка, но когато понечих да я целуна, тя ме отблъсна с ръка и изсумтя, сякаш си духаше

носа. Каза ми, че воня на желязо, и ме изпрати в гората, предупреждавайки ме да не се

връщам, докато не махна тази остра смрад от лицето си.

Така че не мога да отрека, че бях изпълнен с любопитство, когато изрових парче счупена

желязна тока от пътната си торба. Подадох и я малко нервно — така, както бихте подали

остър нож на дете.

— Защо ти е? — попитах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи равнодушно.

Фелуриан не отвърна нищо. Тя държеше желязото между палеца и двата си показалеца,

сякаш е змия, която се опитва да се извърти и да я ухапе. Устата и беше здраво стисната, а

очите и започнаха да изсветляват от привичното си здрачно пурпурно до тъмносиньото на

дълбоката вода.

— Мога ли да ти помогна? — попитах аз.

Тя се засмя. Не с тихия, звънлив смях, който чувах толкова често, а с необуздан и жесток

смях.

— наистина ли искаш да помогнеш? — учуди се тя.

Ръката и, която държеше парчето желязо, леко потрепери.

Кимнах малко уплашен.

— тогава го направи. — Очите и продължаваха да се променят и бяха вече синкавобели.

— сега нямам нужда от пламък, песни или въпроси. — Когато не помръднах, тя ме прогони

с ръка. — отиди в гората. не се отдалечавай, но недей да ме безпокоиш толкова време,

колкото е достатъчно, за да се любим четири пъти.

Гласът и също се беше променил. Макар да продължаваше да е тих, в него имаше остра

нотка, която ме разтревожи.

Готвех се да възразя, когато тя ми хвърли ужасяващ поглед, който ме накара да побягна

през гората, без да се замислям.

Известно време се скитах безцелно, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си. Не

беше лесно, тъй като бях гол, както ме е майка родила, и бях прогонен от разгръщането на

сериозна магия така, както майка пъди досадното си дете далеч от огнището за готвене.

Все пак знаех, че известно време няма да съм добре дошъл на поляната. Затова се

обърнах с лице към Дневната страна и се отправих да я изследвам.

Не мога да обясня защо този ден се отдалечих толкова много. Фелуриан ме беше

предупредила да стоя наблизо и аз знаех, че това е добър съвет. Стотиците истории от

детството ми ми напомняха, че скитането във Фае е опасно. Дори да бях решил да не им

обръщам внимание, разказите на самата Фелуриан би трябвало да са достатъчни, за да ме

накарат да остана близо до нейната безопасна сумрачна горичка.

Може би донякъде бе виновно вроденото ми любопитство. Но основната причина бе

наранената ми гордост. Гордостта и безразсъдството винаги вървят заедно, ръка за ръка.

Крачих почти цял час, докато небето над главата ми не просветна от ярката светлина на

деня. Открих някаква пътека, но не бях видял никакви живи същества, като изключим някоя

и друга пеперуда или подскачаща катеричка.

С всяка следваща стъпка, която правех, настроението ми се колебаеше между отегчение и

безпокойство.

В края на краищата бях във Фае. Може би щях да видя невероятни неща — дворци от

стъкло, пламтящи фонтани, кръвожадни троли, босоноги старци, готови да ми дадат съвет…

Дърветата бяха заменени от огромна тревиста долина. Всички части от Фае, които

Фелуриан ми бе показвала, бяха гористи. Така че това беше ясен знак, че съм доста извън

пределите на мястото, където трябваше да бъда.

Въпреки това продължих, наслаждавайки се на усещането от допира на слънцето до

голата ми кожа след дългото време, прекарано в сумрака на поляната на Фелуриан.

Пътеката, която следвах, изглежда, водеше към едно самотно дърво, което стърчеше насред