полето от трева. Реших да стигна до дървото и след това да поема обратно.

Ала след като повървях доста време, нямах чувството, че съм се приближил до него. В

началото помислих, че това е поредната странност на Фае, но когато продължих упорито да

вървя по пътеката, истината постепенно се изясни. Просто дървото беше по-голямо,

отколкото мислех. Много по-голямо и се намираше доста по-далече.

В крайна сметка пътеката не ме отведе до него. Всъщност тя се отклоняваше встрани с

близо километър. Вече обмислях дали да не се върна обратно, когато вниманието ми бе

привлечено от движение на някакви ярки цветове сред клоните на дървото. След кратка

вътрешна борба любопитството ми надделя и аз изоставих пътеката и тръгнах през високата

трева.

Никога преди не бях виждал такова дърво и затова се приближих към него бавно.

Приличаше на голяма, разклонена върба, с по-широки и по-тъмнозелени листа. Те бяха гъсти

и надвиснали и тук-там бяха осеяни с бледосини цветове.

Подухна вятър и когато листата се раздвижиха, усетих странна сладка миризма. Беше

като някаква смесица от ухания на дим, подправка, кожа и лимон. Миризмата беше

неустоима. Не беше примамлива така, както ухае храната. Не изпълваше устата ми със

слюнка и не караше стомаха ми да къркори. Въпреки това ако видех нещо на масата, което

мирише по този начин, дори и да беше камък или парче дърво, щях да усетя подтик да го

сложа в устата си. Не от глад, а от чисто любопитство и детинско желание.

Когато се приближих, бях поразен от красотата на картината пред очите ми —

тъмнозеленият цвят на листата контрастираше с пеперудите, които летяха от клон на клон и

смучеха от бледите цветове. Онова, което в началото бях помислил за килим от цветя, се

оказа килим от пеперуди, който почти изцяло покриваше земята. Гледката беше толкова

зашеметяваща, че спрях на десетина метра от дървото, защото не исках да ги подплаша да се

разлетят.

Много от пеперудите, които прелитаха между цветовете на дървото, бяха оцветени в

пурпурно и черно или в синьо и черно като онези на поляната на Фелуриан. Други бяха

изцяло яркозелени, или сиво-жълти, или сребристосини. Но погледът ми бе привлечен от

една-единствена голяма, червена пеперуда. Цветът и беше кървавочервен, тук-там опръскан

със златисто. Крилете и бяха по-големи от разперената ми длан и аз я проследих как навлезе

по-дълбоко сред листата в търсене на свеж цвят, на който да кацне.

Внезапно крилете и спряха да се движат ритмично. Те се отделиха и се понесоха към

земята като падащи есенни листа.

Едва след като ги проследих с поглед до основата на дървото, разбрах истината. Земята

отдолу не беше мястото, където пеперудите си почиват… Тя бе осеяна с безжизнени криле.

Хиляди от тях застилаха тревата под клоните на дървото като одеяло от скъпоценни камъни.

— Червените дразнят чувството ми за естетика — каза хладен, сух глас от дървото.

Отстъпих крачка назад и се опитах да надникна през гъстия листак.

— Какви маниери — смъмри ме сухият глас. — Не се представяш. Зяпаш ме.

— Моите извинения, господине — сериозно отвърнах аз, но си спомних цветята по

дървото и се поправих: — Госпожо. Никога преди не съм говорил с дърво и съм малко

объркан.

— Несъмнено е така. Не съм дърво. Все едно да наречеш човешко същество стол. Аз съм

Ктаех. Имаш късмет, че ме откри. Мнозина биха ти завидели.

— Късмет? — като ехо повторих аз, опитвайки се да зърна съществото, което ми

говореше измежду клоните на дървото.

Припомних си част от една стара история — народна приказка, която бях прочел, докато

търсех информация за чандрианите.

— Ти си оракул — казах аз.

— Оракул. Колко старомодно. Не се опитвай да ме наречеш с някакви си дребни думи.

Аз съм Ктаех. Аз съм. Аз виждам. Аз знам. — Две блестящи синьо-черни криле се понесоха

към земята от мястото, където преди това имаше пеперуда. — Понякога говоря.

— Мислех си, че червените са тези, които те дразнят.

— Вече не останаха червени — безгрижно отговори гласът. — А и сините са малко по-

сладки. — Видях мимолетно движение и още един чифт сапфирени криле започна да се