умело и изигра играта си толкова красиво, че ако Бредон я бе видял, щеше да се разплаче.

Научих малко от езика на фае. Само няколко думи.

Всъщност, ако трябва да съм съвсем честен, се провалих безславно в опита си да науча

езика на фае. Фелуриан не беше особено търпелива учителка, а езикът се оказа объркващо

сложен. Провалът ми беше толкова голям, че Фелуриан направо ми забрани да се опитвам да

говоря в нейно присъствие.

Като цяло овладях няколко фрази и развих до голяма степен смирението си — все

полезни неща.

Фелуриан ме научи на няколко фаенски песни. Запомних ги по-трудно от песните на

смъртните — мелодиите им бяха деликатни и с много извивки. Когато се опитвах да ги

изсвиря на лютнята, усещах странно струните под пръстите си. Това ме правеше неуверен и

грешах, сякаш съм селянче, което никога преди не е държало лютня. Научих стиховете

наизуст, без да имам каквато и да е представа какво означават думите.

През цялото това време продължавахме да работим по моя шаед. По-скоро Фелуриан

работеше по него. Аз задавах въпроси и се опитвах да не се чувствам като любопитно дете,

което се мотае в краката на възрастните в кухнята. Колкото повече свиквахме един с друг,

толкова по-настоятелни ставаха въпросите ми…

— Но как става? — попитах аз за десети път. — Светлината няма никакво тегло и не е

материална. Тя е като вълна. Не би трябвало да можеш да я докосваш.

Фелуриан вече бе приключила със звездната светлина и сега втъкаваше в шаеда лунна

светлина. Тя отговори, без да вдига поглед от работата си:

— толкова много мисли, мой Квоте — знаеш твърде много, за да си щастлив.

Това ми прозвуча смущаващо познато — като нещо казано от Елодин. Не обърнах

внимание на опита и да се измъкне с увъртане.

— Не би трябвало да можеш…

Тя ме побутна с лакът и видях, че и двете и ръце са заети.

— сладък пламък — каза тя, — донеси ми това. — Кимна към лунния лъч, който се

процеждаше през дърветата над нас и докосваше земята до мен.

В гласа и се долавяше познатата, почти недоловима заповедна нотка и без да се

замислям, аз хванах лунния лъч, все едно беше увиснала лоза. За миг го почувствах между

пръстите си — хладен и ефимерен. Стреснах се, застинах и внезапно той отново се превърна

в обикновен лунен лъч. Прокарах ръката си няколко пъти през него, но без никакъв резултат.

Фелуриан се усмихна, протегна ръка и го хвана, сякаш това беше най-естественото нещо

на света. Тя докосна бузата ми със свободната си ръка, сетне насочи вниманието си към

скута си и вплете нишката от лунна светлина в гънките на сянката.

104.

Ктаех

След като Фелуриан ми помогна да открия на какво съм способен, започнах да вземам

по-дейно участие в създаването на моя шаед. Тя изглеждаше доволна от напредъка ми, но аз

се чувствах обезсърчен. Нямаше правила, които да следвам, нито факти, които да запомням.

По тази причина бързият ми ум и паметта ми на член на трупа не ми бяха от особена полза и

напредъкът ми изглеждаше дразнещо бавен.

Накрая вече можех да докосвам своя шаед, без да се страхувам, че ще го повредя, и да

променям формата му според желанието си. С известна практика можех да го превърна от

къса пелерина в дълго траурно наметало с качулка или в нещо между двете.

И все пак би било несправедливо да си присвоя дори и малка част от заслугата за

създаването му. Фелуриан беше тази, която събра сенките и ги оплете с луна, огън и дневна

светлина. Моят най-голям принос бе, че предложих да има множество малки джобове.

След като отнесохме шаеда до дневната светлина, мислех, че работата ни е приключила.

Изглеждаше, че подозрението ми ще се потвърди, след като прекарахме дълго време в

плуване и в песни и се наслаждавахме на компанията си и по други начини.

Но Фелуриан избягваше темата за шаеда, когато и да се опитах да я повдигна. Нямах

нищо против това, защото начинът, по който отклоняваше въпроса, бе винаги приятен. Ето

защо останах с впечатлението, че някаква част от шаеда е останала недовършена.

Една сутрин се събудихме прегърнати. Прекарахме може би час в целувки, за да си