режимът и графикът, с които бях свикнал.

Нямаше и официална система от звания. Онези, които бяха с червени дрехи, бяха на

почит и очевидно началникът беше Шехин. Като изключим това, имах съвсем бегла

представа за обществената йерархия. Очевидно Темпи се намираше на доста ниско ниво и не

беше особено уважаван. От друга страна, Вашет беше с доста високо положение и много

уважавана.

Когато пристигнахме за срещата, сварихме Шехин да изпълнява кетан. Наблюдавах я

мълчаливо, докато тя се движеше със скоростта на мед, който се разтича върху маса.

Колкото по-бавно се правят движенията на кетан, толкова по-трудни стават те, но тя ги

изпълняваше безупречно.

Беше и нужен половин час, за да приключи, след което отвори прозореца. Полъхът на

вятъра донесе сладката миризма на лятна трева и шума на листата.

Шехин седна. Тя не се беше задъхала, макар челото и да бе лъскаво от пот.

— Темпи каза ли ти за деветдесет и деветте разказа? — попита без предисловие тя. — За

Аете и началото на Адем?

Поклатих глава.

— Добре — каза Шехин. — Не е негова работа да го прави, а и не може да го стори както

трябва. — Тя погледна Вашет. — Как напредва с езика?

— Бързо, както обикновено е с тези неща — отвърна тя. Все пак.

— Много добре — заяви Шехин и премина на ясен атурански с лек акцент. — Ще ти я

разкажа по този начин, за да ме прекъсваш по-малко и за да не се получат недоразумения.

Постарах се да изобразя възможно най-добре жеста на почтителна благодарност.

— Това е история отпреди много години — тържествено започна Шехин. — Преди

появата на това училище, преди пътя на дървото меч. Преди още някой адемец да е познавал

летхани. Това е историята за началото на тези неща. Първото адемско училище не било

училище, в което да се изучава умението да се върти мечът. Учудващо, то било създадено от

мъж на име Аете, който искал да овладее изкуството да борави с лъка и стрелата. — Шехин

направи пауза в разказа си, за да обясни. — Трябва да знаеш, че в онези времена лъкът бил

широко използван. Умението да си служиш добре с него било високо ценено. Народът ни се

състоял от овчари и често сме били нападани от враговете си. Лъкът бил най-доброто

оръжие за защита, което сме имали. — Тя се облегна на стола си и продължи: — Аете нямал

намерение да създава училище. В онези дни нямало училища. Той просто искал да подобри

способностите си. Вложил цялата си воля в това, докато не станал толкова добър, че можел

да уцели ябълка върху дърво от трийсет метра разстояние. Продължил упорито да се

упражнява, докато накрая можел да предвиди промените във вятъра, а веднъж след като

овладял и това, вече не пропускал целта. Мълвата за неговия талант се разнесла и при него

започнали да идват хора. Между тях била и млада жена на име Рете. В началото Аете се

усъмнил, че тя има достатъчно сила, за да опъне лъка. Но Рете скоро се превърнала в най-

добрата му ученичка. Както казах, това се случило преди много години и на много

километри разстояние от мястото, където седим в момента. В онези дни адемците нямали

летхани, което да ги напътства, и времената били трудни и кървави. По това време не било

рядкост някой адемец да убие друг от гордост, заради спор или за да докаже уменията си.

Тъй като Аете бил най-великият измежду стрелците с лък, мнозина го предизвиквали. Но

човешкото тяло не било трудна цел за онзи, който можел да уцели парче коприна, носено от

вятъра. Той избивал претендентите с такава лекота, сякаш жънел жито. На дуел вземал само

една стрела със себе си и твърдял, че ако тя не се окаже достатъчна, то той заслужава да бъде

повален. Аете остарял и славата му се разнесла. Той се установил на едно място и създал

първото адемско училище. Минали години и той обучил много адемци да бъдат

смъртоносни като ножове. Станало добре известно, че ако дадеш на учениците на Аете три

стрели и три монети, тримата ти най-големите врагове никога няма да те безпокоят отново.

И така, училището забогатяло и се прославило. Същото се случило и с Аете. Тогава Рете

отишла при него. Рете, най-добрата му ученичка. Рете, която стояла близо до него и била