— Вашет ми каза, че не си напреднал много с овладяването на меча — заяви той без

предисловия. — Твърди, че прекалено много се страхуваш за ръцете си и това те прави

колеблив. Остър укор.

Замръзнах при този безцеремонен жест, като потиснах внезапния импулс да погледна

към осакатената му ръка. Кимнах, тъй като не се чувствах достатъчно уверен, за да потвърдя

на глас.

Той извърна поглед от желязното гърне, което търкаше, и протегна ръка пред себе си.

Жестът му беше предизвикателен, а лицето му — сурово. Тогава погледнах към ръката му,

защото щеше да е грубо да не и обърна внимание. Имаше само палец и показалец. Те му

вършеха работа, за да хваща разни неща, но не и за каквито и да е по-фини дейности.

Половината от останалата част от ръката му бе безформена, сбръчкана маса, покрита с

белези.

Лицето ми остана равнодушно, но го постигнах с усилие. Донякъде това означаваше да се

сблъскам с най-големия си страх. Почувствах се неловко, защото моите ръце не са наранени,

и с усилие потиснах желанието си да ги стисна в юмрук или да ги скрия зад гърба си.

— Минаха дванайсет години, откакто тази ръка за последно е държала меч — каза

Наден. Горд гняв. Съжаление. — Дълго мислих за онази битка, при която се простих с

пръстите си. Дори не ги загубих от умел противник. Отряза ги един варварин, нито ръце бяха

по-подходящи да държат лопата отколкото меч.

Той сгъна двата си пръста. Донякъде беше късметлия. В Хаерт имаше други адемци,

които бяха загубили ръцете си до китката, очите си или крайниците си до лакътя или

коляното.

— Мислих дълго. Можех ли да спася ръката си? Разсъждавах за договора си, според

който трябваше да защитавам един барон, в чиито земи имаше бунт. Казвах си — ами ако не

бях приел този договор? Питах се — ами ако бях загубил лявата си ръка? Нямаше да мога да

говоря, но щях да мога да държа меч. — Ръката му се отпусна встрани. — Но да държиш меч

не е достатъчно. Истинският наемник се нуждае от двете си ръце. Никога не бих могъл да

направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той

сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно

безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет

таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна

осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще

загубя ръката си. Ако се бях плашил и свивал, никога нямаше да ме приемат в Латантха.

Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това,

което съм сега.

Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се

присъединих към него.

— Много ли е зле? — тихо попитах аз, неспособен да се сдържа.

Наден дълго време не ми отговори.

— В началото, след като се случи, реших, че не е толкова зле. Други бяха получавали и

по-лоши рани или бяха умирали. Бях по-голям късметлия от тях. — Той си пое дълбоко дъх и

бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но

не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне

добави: — Когато сънувам, имам две ръце.

Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е

единственото, което можеш да споделиш с някого.

* * *

Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се

поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.

Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие

през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но

това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети

и да ме накара да се олюлея, така че победата да и е в кърпа вързана.

И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от

строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци.