Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.

— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.

Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя

очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.

— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак

толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери,

че са все още непокътнати…

Засмях се леко. Това се оказа грешка. Слабините ми бяха пронизани от невероятна болка,

която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща

и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.

— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.

— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.

— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се

надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В

момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се

защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го

направи.

Отново затворих очи.

— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих и се аз. — Всеки момент

може да повърна вчерашната си закуска.

— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да

се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде

възможност да упражняваш. Трябва да си и благодарен.

Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча

си за тренировки.

Вашет ме хвана за рамото.

— Не. Само с ръце.

— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.

— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.

— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. —

Уменията ми с меча изостават все повече.

— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-

добре?

— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? —

многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.

— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.

— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал

да победя.

— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.

Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор

стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше

да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде

отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да

бъда достатъчно предпазлив.

— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?

— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?

— Защо носят каквото и да било? За да го използват.

Тя ме погледна с откровено отвращение.

— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя,

протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста

като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този

език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.

Опитах се да се дръпна, но Вашет беше по-силна от мен. Понечих да я избутам, но тя

отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.

Пусна лицето ми, след това ме хвана за китката и я раздруса пред лицето ми.

— Защо изобщо имаш ръце, а не ножове?

Сетне пусна китката ми и ме удари с разтворена длан през лицето.

Ако кажа, че ме зашлеви, ще останете с погрешно впечатление. Това не беше драматичен

шамар от онези, които виждате на сцената. Нито пък беше оскърбителният, жилещ шамар,