Като стана дума за това, паметта ми е странно разпокъсана, когато си припомням

времето, прекарано във Фае. Разговорите ми с Фелуриан са ясни като стъкло. Уроците и

сякаш също са се запечатали в съзнанието ми. Външността и, вкусът на устните и — тези

спомени са така свежи, сякаш всичко се е случило вчера.

Но има други неща, които изобщо не мога да си припомня.

Например спомням си Фелуриан на светлината на пурпурния полумрак. През дърветата

той изпъстряше кожата и с по-светли петънца и тя изглеждаше така, сякаш се намира под

водата. Спомням си я на трепкащата светлина на свещите и как сенките дразнещо скриваха

повече от тялото и, отколкото разкриваха. Освен това си я спомням и на обилната, богата,

кехлибарена светлина на лампите. Тя се грееше на нея като котка, а кожата и беше топла и

сияйна.

Но не си спомням лампите. Нито свещите. Обикновено тези неща са свързани с доста

суетене, но аз не си спомням и един път да съм подрязвал фитила на свещ или да съм бърсал

саждите от стъкления капак на лампа. Не си спомням мириса на масло, дим или восък.

Спомням си, че се хранех. Ядях плодове, хляб и масло. Фелуриан ядеше цветя. Пресни

орхидеи, див трилиум, сочни селас. И аз опитах някои от тях. Теменужките ми бяха любими.

Не искам да кажа, че ядеше само цветя. Тя също обичаше да похапва хляб, масло и мед.

Особено обичаше къпини. А понякога имаше и месо. Не на всяко хранене, но понякога.

Еленско, фазан или месо от мечка. Фелуриан ядеше своето толкова недопечено, че беше

почти сурово.

Тя не беше придирчива по отношение на храната. Не се превземаше и не беше прекалено

изтънчена. Хранехме се с ръце и след това ако лепнехме от меда, плодовете или мечата кръв,

отивахме да се измием в близкия вир.

Дори и сега си я представям — гола, смееща се, със стичаща се по брадичката кръв. Беше

царствена като кралица. Нетърпелива като дете. Горда като котка. И същевременно не беше

нито едно от тези неща. Изобщо не беше като тях.

Онова, което искам да кажа, е следното — спомням си как се хранехме, но не мога да си

спомня откъде идваше храната. Дали някой я носеше? Дали самата тя я намираше? Дори и

животът ми да зависи от това, не мога да си го спомня. Мисълта за слуги, които нарушават

усамотението на нейната сумрачна горска поляна, ми се струва невъзможна, но такава бе и

идеята, че Фелуриан сама би пекла хляба си.

От друга страна, мога да се досетя откъде идваше еленското месо. Нямах и най-малкото

съмнение, че стига да иска, тя може да догони някой елен и да го убие с голи ръце. Или пък

можех да си представя как плашливото животно дръзва да се появи в тишината на

сумрачната и поляна. Можех да си представя как Фелуриан седи спокойно и търпеливо и

изчаква то да се приближи достатъчно, за да бъде докоснато…

102.

Вечно движещата се луна

Двамата с Фелуриан вървяхме към вира, когато забелязах едва доловима разлика в

светлината. Вдигнах поглед и с изненада видях бледата извивка на луната да наднича между

клоните на дърветата над главите ни.

Макар сърпът и да беше съвсем тънък, познах, че това беше същата луна, която бях

виждал през целия си живот. Да я зърна на това странно място, беше като да срещна отдавна

изгубен приятел далеч от дома.

— Погледни! — казах аз и посочих с ръка. — Луната!

Фелуриан се усмихна снизходително.

— ти си моето скъпо новородено агънце. погледни! там е увиснал и един облак! амуен!

да изтанцуваме танца на радостта! — засмя се тя.

Изчервих се от смущение.

— Просто не съм я виждал от… — замълчах, защото нямаше как да определя колко

време е минало — доста време. Освен това звездите тук са различни. Мислех си, че и луната

ще е различна.

Фелуриан нежно прокара пръсти през косата ми.

— сладък глупчо, има само една луна. ние я чакахме. тя ще ни помогне да енбайтваме

твоя шаед.

Тя се плъзна във водата, гладка като видра. Когато изплува на повърхността, косата и се

разля върху раменете и като мастило.

Седнах върху един камък край вира и залюлях краката си във водата. Тя беше топла като