им към правенето на любов, ако постъпваха другояче, болестите щяха да се разпространят

сред цялото население.

Видях, че Пенте ме гледа очаквателно.

— Благодаря ти за цветята — казах аз.

Тя кимна, пристъпи по-близо и вдигна поглед към мен. Очите и бяха развълнувани,

когато ми се усмихна със свенливата си усмивка. После лицето и стана сериозно.

— Това стига ли, за да бъдат задоволени твоите варварски обичаи или трябва да направя

още нещо?

Прокарах ръка по гладката кожа на шията и, после плъзнах върховете на пръстите си под

дългата и плитка, за да докосна врата и. Тя затвори очи и вдигна лице към моето.

— Цветята са прекрасни и са повече от достатъчни — казах аз и се наведох да я целуна.

* * *

— Бях права — каза Пенте и доволно въздъхна, докато лежахме голи сред цветята. —

Имаш хубав гняв.

Отпуснах се по гръб. Малкото и тяло се сгуши върху ръката ми, докато сърцевидното и

лице почиваше леко върху гърдите ми.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз. — Мисля, че „гняв“ може би не е

точната дума.

— Имам предвид ваевин — каза тя, употребявайки адемска дума. — Не е ли това думата?

— Не знам тази дума — признах аз.

— Мисля, че „гняв“ е точната дума — рече тя. — Говорих с Вашет на вашия език и тя не

ме поправи.

— Какво искаш да кажеш с този „гняв“ тогава? — попитах аз. — Със сигурност не

изпитвам гняв.

Пенте вдигна глава от гърдите ми и ми се усмихна лениво и доволно.

— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Аз взех твоя гняв. Как би могъл да се чувстваш

ядосан?

— Тогава… ти гневна ли си? — попитах аз, убеден, че нищо не разбирам.

Тя се засмя и поклати глава. Беше разплела дългата си плитка и меднорусата и коса се

спускаше отстрани на лицето и. Така изглеждаше като съвсем различен човек. Още повече,

че липсваха червените наемнически дрехи.

— Това не е такъв гняв. И аз се радвам, че го притежавам.

— Все още не разбирам — признах аз. — Това може би е нещо, което варварите не знаят.

Обясни ми го като на малко дете.

Тя ме гледа известно време със сериозни очи и след това се претърколи по корем, за да

може да ме вижда по-добре.

— Този гняв не е чувство. Той е… — Пенте се поколеба и се намръщи сладко. — Той е

желание. Той е да искаш живот. — Тя се озърна, след това се загледа в тревата около нас. —

Гневът е онова, което кара тревата да пробие земята и да се протегне към слънцето —

продължи тя. — Всички живи неща имат гняв. Той е огънят в тях, който ги кара да искат да

се движат, да растат, да правят разни неща и да създават. — Тя вдигна глава. — Сега

разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — А когато жените се любят, вземат от мъжете техния

гняв?

Тя се усмихна и кимна.

— Ето защо след това мъжът е толкова уморен. Той дава частица от себе си. Рухва.

Заспива. — Погледна надолу. — Или поне част от него заспива.

— Не за дълго — уверих я аз.

— Това е, защото ти имаш хубав, силен гняв — гордо ми обясни тя, — както вече ти

казах. Знам това, защото взех частица от него. Знам също, че има още от него и той чака.

— Наистина има — признах аз. — Но какво правят жените с гнева?

— Използваме го — простичко отвърна Пенте. — Ето защо след това жената невинаги

спи, както прави мъжът. Тя се чувства по-пробудена. Изпълнена е с необходимостта да се

движи. Често е изпълнена с желание за още от онова, което и е донесло този гняв.

Тя отпусна глава върху гърдите ми, ухапа ме игриво и започна да извива голото си тяло

върху моето.

Беше приятно влудяващо.

— Това означава ли, че жените нямат собствен гняв?

— Не — отново се засмя тя. — Всички неща имат гняв. Но жените имат много

приложения за своя гняв. А мъжете имат повече гняв, отколкото могат да използват —

твърде много за тяхното собствено добро.

— Как някой може да има твърде много от желанието да живее, да расте и да създава? —

попитах аз. — Струва ми се, че колкото повече имаш от него, толкова по-добре.