водата, но надеждата е едно, а истината — друго.

Когато видя, че се мръщя, тя хвана дланта ми, направи жест за утеха в нея, както бе

сторила преди време в столовата, и смехът изчезна от лицето и.

— Виждам, че наистина го мислиш. Разбирам защо мъжете варвари биха искали да

вярват в това. Сигурно е успокояващо да смяташ, че си важен по този начин. Но това просто

не е така. — Пенте ме погледна с нещо близко до съжаление. — Понякога жената съзрява.

Това е нещо естествено и мъжете нямат участие в него. Ето защо повечето жени съзряват

през есента като плодовете. Затова и повече жени съзряват тук, в Хаерт, където е по-добре да

родиш детето си.

Опитах се да се сетя за някакъв друг убедителен аргумент, но нищо не ми идваше наум.

Това беше доста обезсърчаващо.

Когато видя изражението ми, Пенте стисна ръката ми и направи жест за отстъпка.

— Може би с варварските жени е различно — рече тя.

— Казваш това само за да ме накараш да се чувствам по-добре — мрачно отбелязах аз и

се прозях така, че едва не ми се откачи челюстта.

— Вярно е — призна тя.

След това ме целуна нежно и бутна раменете ми, подканяйки ме да легна отново в

леглото.

Направих го и тя пак се сгуши в извивката на ръката ми, като отпусна глава върху рамото

ми.

— Сигурно е трудно да бъдеш мъж — меко каза тя. — Жената знае, че е част от света.

Ние сме изпълнени с живот. Жената е цветето и плодът. Ние се движим през времето като

част от своите деца. Но мъжът… — Тя обърна глава и ме погледна с нежно съжаление в

очите. — Вие сте като голи клони. Знаете, че когато умрете, след вас няма да остане нищо

важно. — Потупа ме по гърдите с обич. — Мисля, че затова сте толкова изпълнени с гняв.

Може би вие нямате повече гняв от жените. Може би нашият гняв просто няма къде да

отиде. Може би отчаяно се опитва да остави някаква следа. Блъска се в света. Принуждава ви

да действате необмислено, да се карате и да изпитвате ярост. Вие рисувате, строите, биете се

и разказвате невероятни истории.

Пенте въздъхна доволно, сложи глава върху рамото ми и се сгуши отново в кръга,

образуван от ръката ми.

— Съжалявам, че ти казвам това. Ти си добър мъж и си красавец. Но все пак си само

мъж. Единственото, което можеш да предложиш на света, е твоят гняв.

128.

Имена

Настъпи денят, в който или трябваше да остана, или да си тръгна. Седях с Вашет на един

зелен хълм и наблюдавах как слънцето изгрява измежду облаците на изток.

— Саисура означава да летиш, да хващаш и да чупиш — меко каза Вашет, повтаряйки се

за стотен път. — Трябва да си спомниш всички онези ръце, които са го държали. Много

ръце, всичките следвали летхани. Никога не трябва да го употребяваш по неправилен начин.

— Обещавам — повторих аз за стотен път, след това се поколебах, преди да повдигна

въпрос, който ме тормозеше. — Но, Вашет, ти използва своя меч, за да окастриш клонката, с

която да ме биеш. Веднъж видях, че с него подпря прозореца да стои отворен. Освен това си

подрязваш и ноктите с него…

— Е, и? — Тя ме погледна безизразно.

— Това не е ли неправилно? — попитах аз.

Вашет вдигна глава и се разсмя.

— Искаш да кажеш, че трябва да го използвам само за да се бия с него?

Направих жест за очевиден извод.

— Мечът е остър — отбеляза тя. — Той е инструмент. Нося го постоянно, защо ти се

струва неправилно, че го употребявам?

— Струва ми се непочтително — поясних аз.

— Човек изразява уважението си към дадено нещо, като го използва добре — рече тя. —

Могат да минат години, преди да се върна в земите на варварите и да се бия отново. Какво

лошо има в това, че междувременно мечът ми реже подпалки и моркови?

— Очите и станаха сериозни. — Да носиш през целия си живот меч и да знаеш, че той е

предназначен само за да убива… — Тя поклати глава. — Какво би причинило това на ума

ти? Би било ужасно.

Вашет се беше върнала в Хаерт миналата нощ, разтревожена, че е пропуснала моето