като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът и свети.

Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една

в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.

— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.

— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.

Фелуриан поклати глава.

— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде

от нощното небе.

— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.

Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе

поглед към камъка в ръката си.

— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още

имаше някаква надежда за мир.

Бях изненадан от сухия и тон.

— Какво? — глуповато попитах аз.

— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали

каза, че знаеш за него.

— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица,

а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на

децата.

— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са

измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.

— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?

Фелуриан се намръщи.

— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.

Усетих се, че правя адемския жест за извинение под повърхността на водата, преди да

осъзная, че това е безсмислено.

— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази

история. Моля те, разкажи ми я.

— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми

предложиш в замяна?

— „Успокоения елен“ — казах аз.

— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?

— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението и се

смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу

вятъра“.

Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.

— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.

— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш

дали е така.

— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в

„хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това

продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било

времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя

направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?

— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.

— не — каза тя и острият укор в гласа и ме стресна. — не получавали власт. имали

дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш

ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?

Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от

разказа на историята.

— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата,

познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.

— после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. те търсеха власт

над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в

началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето и се озари от спомен и тя

развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод

от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха