име и въпреки това в него се съдържа много. Затова не трябва да говориш за твоето дори и с

мен.

— Но аз не знам достатъчно езика ви, за да мога сам да разбера какво означава то —

възразих аз. — Човек трябва да знае значението на собственото си име.

Вашет се поколеба, но накрая омекна.

— Означава пламък, гръмотевица и счупено дърво.

Замислих се за момент и реших, че ми харесва.

— Когато Магуин ми го даде, ти изглеждаше изненадана. Защо?

— Не е редно да коментирам името на друг. Безусловен отказ. — Жестът и беше толкова

рязък, че беше почти болезнено да го гледаш. Тя се изправи и изтри ръце в панталоните си.

— Хайде, време е дадеш своя отговор на Шехин.

* * *

Когато влязохме в стаята и, Шехин ни махна да седнем. После самата тя също се настани,

като ме изненада с лек намек за усмивка. Това беше невероятно ласкателен жест за близост.

— Реши ли? — попита ме тя.

Кимнах.

— Благодаря ти, Шехин, но не мога да остана. Налага се да се върна в Северин, за да

говоря с маера. Темпи изпълни своя дълг към него, но аз трябва да се върна и да обясня

всичко, което се случи. — Мислех си и за Дена, но не го споменах.

Шехин направи жест, който беше изящна смесица от одобрение и съжаление.

— Да изпълниш дълга си е част от летхани. — Тя ме погледна сериозно. — Не забравяй,

че имаш меч и име, но не можеш да бъдеш наеман тъй, както ако си получил правото да

носиш червени дрехи.

— Вашет ми обясни всичко — успокоих я аз. Уверение. — Ще се погрижа мечът ми да

бъде върнат в Хаерт, ако бъда убит. Няма да уча други на кетан и няма да нося червено.

Предпазливо, внимателно любопитство. Но имам ли право да казвам, че съм учил при вас?

— Сдържано съгласие. Можеш да кажеш, че си учил при нас, но не и че си един от нас.

— Разбира се — потвърдих аз. — И че не съм равен на вас.

Шехин направи жест за доволно съгласие. След това ръцете и показаха смутено

признание.

— Това не е точно подарък — каза тя. — Ти ще си по-добър воин от много варвари. Ако

се биеш и победиш, варварите ще си помислят: „Квоте е изучавал съвсем малко от

изкуствата на адемците и въпреки това е страшен противник. Колко по-умели от него са

самите адемци?“ Ако обаче се биеш и загубиш, те ще си кажат: „Научил е само частица от

онова, което знаят адемците.“

Очите на възрастната жена леко проблеснаха. Тя направи жест за веселост.

— И в двата случая нашата репутация ще процъфтява. Това ще послужи добре на Адемре.

Кимнах. Охотно приемане.

— Няма да навреди и на моята репутация — рекох аз. Слабо казано.

В разговора настъпи пауза, след което Шехин направи жест за тържествена важност.

— Когато разговаряхме преди, ти ме попита за ринта. Спомняш ли си? — рече тя.

С крайчеца на окото си забелязах как Вашет се размърда неспокойно на стола си.

Кимнах, внезапно развълнуван.

— Спомних си една история за тях. Искаш ли да я чуеш?

Направих жест за изключително нетърпелив интерес.

— Това е една много стара история, стара колкото Адемре. От край време е разказвана

по един и същ начин. Готов ли си да я чуеш? Официалност.

Гласът и загатваше, че това е своеобразен ритуал.

Кимнах отново. Настойчива молба.

— Както при всяко нещо и тук има правила. Ще ти разкажа тази история само веднъж.

След това не можеш да говориш за нея. Нито можеш да задаваш въпроси. — Шехин гледаше

ту мен, ту Вашет. Тържествена сериозност. — Не можеш да говориш за това, преди да си

спал хиляда нощи. Не можеш да задаваш въпроси, преди да си изминал хиляда километра.

Сега, когато знаеш това, искаш ли да я чуеш?

Кимнах за трети път. Вълнението ми нарастваше.

Шехин заговори с тържествен тон:

— Някога имало велика страна, населена от велики хора. Те не били адемре. Били онова,