Шрифт:
яли от него!
— Муриелът във Фае ли беше?
— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само
едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в
тъмното и очите ми блестяха в мрака.
— Колко отдавна е било това?
— отдавна — леко сви рамене тя.
Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за
която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две
хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за
нещата, за които говореше Фелуриан.
— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних,
доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.
Умилостивена, тя продължи:
— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо
дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат,
но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха.
спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите и светнаха и тя въздъхна. — но, о,
какви неща направиха оформящите!
И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да
предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението и.
— Какво направиха?
Фелуриан махна с ръка около нас.
— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.
Тя се засмя на тона ми.
— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните
желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да
правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни
новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — тогава вече имаше два свята, две
небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше
само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката и
угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не
беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.
Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око.
Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното
пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.
— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да
накарат оформящите да спрат. — Ръката и отново се спусна във водата. — той открадна
луната и това сложи началото на войната.
— Кой е този „той“? — попитах аз.
Устните и се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: „хау? хау?“
— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.
Фелуриан поклати глава, развеселена.
— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от
оформящите.
— Как се казваше?
— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е
затворен зад каменни врати.
Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка
между дланите ни.
— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите
ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните
и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на
лицето и. — е, сега имаш своята история, кой и как. но последната тайна трябва да чуеш пак.
и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата —
това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на
слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя
си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг,
доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя
разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя