— Доколкото го познавам, го е правил непрекъснато. — Квоте леко се усмихна с

нежност. — Не се съмнявам, че двамата с майка ми са направили всичко възможно да

изгладят всеки малък недостатък на своята песен, преди да я представят на публиката. Те

бяха перфекционисти. — Той въздъхна уморено. — За чандрианите това сигурно е било като

постоянно палене на сигнален огън. Предполагам, че единственото нещо, което е опазило

родителите ми толкова време, е фактът, че постоянно пътувахме.

— Точно затова не трябва да изричаш такива неща, Реши — намеси се отново

помощникът.

— Оттогава вече съм спал хиляда нощи и съм изминал няколко хиляди километра, Баст

— намръщи се съдържателят. — Безопасно е да ги изрека веднъж. С целия този ужас по

света напоследък човек може да предположи, че хората по-често разказват старите истории.

Ако чандрианите се ослушват за имената, не се съмнявам, че ги залива истинска врява от

шепоти от Аруех чак до Кръглото море.

Изражението на Баст ясно показваше, че думите на Квоте не са го убедили.

— Освен това — продължи съдържателят, като отново въздъхна уморено — добре е те да

бъдат записани. Един ден може да се окажат полезни за някого.

— Въпреки това трябва да си по-предпазлив, Реши.

— Какъв съм бил през последните години, ако не предпазлив, Баст? — попита Квоте и

раздразнението най-сетне ясно пролича в гласа му. — И какво спечелих от това? А и ако

онова, което казваш за Ктаех, е истина, то тогава нещата ще завършат зле, независимо какво

правя. Не е ли така?

Помощникът отвори уста и пак я затвори, очевидно не знаеше какво да каже. След това

стрелна умолителен поглед към Летописеца.

Като видя това, съдържателят също се обърна да погледне писаря и повдигна вежди с

любопитство.

— Нямам никаква представа за това — рече Летописеца, след което сведе поглед, взе

чантата си и извади един омацан с мастило парцал. — И двамата видяхте докъде се

простират уменията ми с имената — само до желязото. А и това си беше чист късмет.

Магистърът на имената заяви, че за него заниманията с мен са чиста загуба на време.

— Това ми звучи познато — промърмори Квоте.

— В моя случай аз просто приех думите му за истина — сви рамене писарят.

— Спомняш ли си какви доводи изтъкна той?

— Отправи ми доста недвусмислени критики — че знам твърде много думи, че не съм

изпълнен с копнеж, че съм твърде мек… — Ръцете на Летописеца бяха заети с почистването

на върха на перото. — Усетих, че цялостното му отношение се изясни, когато каза: „Кой би

помислил, че някакъв дребен писарушка като теб може да има някакво желязо в себе си?“

— Наистина ли го направи? — Устата на Квоте се изви в съчувствена усмивка.

— Всъщност ме нарече „путьо“ — сви рамене писарят. — Не исках да оскърбявам

нежния слух на нашия млад приятел. — Той кимна към Баст. — Доколкото виждам, е имал

тежък ден.

— Жалко, че не сме се засекли в Университета. — Този път усмивката на съдържателя

беше широка.

Писарят изтри за последен път върха на перото в мекия парцал и го вдигна на

отслабващата светлина от прозореца на странноприемницата.

— Едва ли има за какво да съжаляваш — каза той. — Нямаше да ме харесаш. Аз

наистина бях малък путьо. Освен това бях разглезен и самодоволен.

— И какво се промени оттогава? — попита Квоте.

Летописеца презрително изпусна въздух през носа.

— Не много неща, зависи кого питаш. Но ми се ще да вярвам, че малко си отворих очите.

— Той внимателно зави върха на перото.

— И как точно се случи това? — поинтересува се Квоте.

Писарят погледна над масата, сякаш изненадан от въпроса.

— Как точно ли? — попита той. — Не съм тук заради разказването на истории. — Той

пъхна парцала обратно в чантата си. — Накратко, ядосах се и напуснах Университета в

търсене на по-добър живот. Това беше най-умното нещо, което някога съм правил. За един

месец на път научих повече, отколкото за три години в Университета.

— Текам е казал същото — кимна съдържателят. — „Никой мъж, който не е извървял сто