километра, не е достатъчно храбър. Ако искаш да знаеш истината за това кой си, трябва да

вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е

велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви

помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“

130.

Вино и вода

Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да

ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и

ми каза, че ще ме посети, когато най-сетне получи правото да носи червено. Тренирахме

заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.

Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да

дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.

Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да

пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми

беше трудно да го напусна.

Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше

време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и

доста закъсняло извинение.

* * *

Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които

можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше

да казва — намирах се на края на картата.

За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял

странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от

няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде

добре.

Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха

си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред

мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика

и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.

Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-

приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен

огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и

жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато

втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между

две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.

Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните.

За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше

истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.

Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх,

към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста

обезкуражаваща.

Красив мъж с черна брада и сребърна обица бавно пристъпи напред, без да сваля меча,

чийто връх бе насочен към окото ми.

— Ото! — изкрещя той към гората зад мен. — Ако си задрямал, кълна се в млякото на

майка си, че ще те изкормя! Кой, по дяволите, си ти?

Последният въпрос беше отправен към мен. Но преди да успея да отговоря, откъм

дърветата се разнесе глас:

— Точно тук съм, Алег, както… Кой е този? Как, в името на бога, е минал покрай мен?

Щом извадиха мечовете си, аз вдигнах ръце. Това е добър навик, ако някой насочва към

теб нещо остро. Въпреки това когато заговорих, се усмихнах.

— Съжалявам, че те стреснах, Алег.

— Запази си извиненията — студено отвърна мъжът. — Остава ти един дъх, за да ми

кажеш защо се промъкваш около нашия лагер.

Нямаше нужда да говоря. Вместо това се обърнах, за да могат всички край огъня да видят

калъфа на лютнята, преметнат на гърба ми.

Поведението на Алег се промени веднага. Той се отпусна и прибра меча си в ножницата.