Останалите последваха примера му, а той се усмихна, приближи се до мен и след това се

разсмя.

— Едно семейство — засмях се и аз в отговор.

— Едно семейство. — Той раздруса ръката ми, обърна се към огъня и извика: — Всички

да се държите добре. Тази нощ имаме гост!

Разнесоха се тихи одобрителни възгласи и хората се заеха с онова, което бяха вършили,

преди да се появя.

Един едър мъж, препасал меч, излезе с тежка стъпка измежду дърветата.

— Проклет да съм, ако е минал покрай мен, Алег. Той вероятно е от…

— Той е от нашето семейство — спокойно го прекъсна Алег.

— О! — очевидно изненадан възкликна Ото и погледна към лютнята ми. — Добре дошъл

тогава.

— Всъщност не минах край него — излъгах аз.

Когато беше тъмно, моят шаед ме правеше почти невидим. Но вината не беше негова и аз

не исках да му създавам неприятности.

— Чух музика и се промъкнах. Мислех, че може да е някоя друга трупа, и смятах да ги

изненадам.

Ото хвърли многозначителен поглед на Алег и после отново се отправи с тежка стъпка

към гората.

— Мога ли да ти предложа напитка? — попита Алег и ме прегърна през раменете.

— Малко вода, ако ви се намира.

— Никой наш гост не пие вода край огъня — възрази той. — Само най-доброто ни вино

ще се докосне до устните ти.

— За онези, които са на път, водата на Едема е по-сладка от виното — усмихнах му се аз.

— Тогава пий вода и вино колкото желаеш. — Той ме поведе към един от фургоните,

където имаше буре с вода.

Както повеляваше традицията, която беше по-стара от времето, изпих един черпак вода и

с втория си измих ръцете и лицето. Избърсах лице с ръкава си, вдигнах поглед към Алег и му

се усмихнах.

— Добре е да си отново у дома.

Той ме потупа по гърба.

— Ела да те представя на останалите от семейството.

Първи бяха двама двайсетинагодишни младежи с мърляви бради.

— Френ и Джош са най-добрите ни певци — обяви Алег.

Стиснах ръцете им.

Следващите двама бяха мъжете, които свиреха на инструменти край огъня.

— Гаскин свири на лютня, а Ларен — на свирки и на барабанче.

Те ми се усмихнаха. Ларен удари с палеца си кожата на барабана и той издаде лек

думкащ звук.

— А това е Тим. — Алег посочи към един висок мрачен мъж, който смазваше меча си от

другата страна на огъня. — Вече се запозна с Ото. Те ни пазят от опасностите по пътя.

Тим кимна и за кратко вдигна поглед от меча си.

— Това е Ан. — Алег посочи една възрастна жена с изпито лице и посивяла коса,

вързана на кок. — Тя се грижи да сме нахранени и е като майка за всички нас.

Ан продължи да реже моркови, без да обръща внимание и на двама ни.

— И не на последно място — това е Кете, която държи ключа към сърцата на всички ни.

Кете имаше строги очи и стисната уста, но изражението и се смекчи, когато целунах

ръката и.

— Това са всички — усмихна се Алег и леко се поклони. — А твоето име е?

— Квоте.

— Добре дошъл, Квоте. Почини си и се настани удобно. Има ли нещо, което можем да

сторим за теб?

— Бих пийнал малко от виното, което ми предложи преди малко — усмихнах се аз.

— Разбира се! — Той допря ръка в челото си. — Или предпочиташ бира?

Кимнах и той ми донесе една халба.

— Превъзходна е — похвалих бирата аз, след като я опитах, седнал на един удобен пън.

— Благодаря ти. — Той докосна с пръсти ръба на въображаемата си шапка. — Сдобихме

се с нея, докато минавахме през Левиншир преди няколко дни. Твоето пътуване как върви?

Протегнах се назад и въздъхнах.

— Не толкова зле за един самотен менестрел — свих рамене аз. — Възползвам се от

всяка възможност, която ми се предостави. Налага се да съм предпазлив, тъй като съм сам.

Алег кимна разбиращо.

— Можем да се чувстваме в безопасност само защото сме повече — призна той и след

това кимна към лютнята ми. — Ще благоволиш ли да ни изпееш някоя песен, докато чакаме

Ан да приготви вечерята?

— Разбира се — отвърнах аз и оставих напитката си. — Какво би искал да чуеш?

— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?

— Дали мога? Ти ми кажи.