чашата и и я подадох.

— Защо те е грижа дали ще ме убият? — безизразно попита тя. — Ако не го направят

сега, ще го направят по-късно. По-скоро бих умряла… — Тя стисна зъби и не довърши

изречението си.

— Не те те отровиха. Аз отрових тях и така се случи, че и ти пое малко от отровата.

Съжалявам, но това ще ти помогне да се справиш с по-неприятните симптоми.

За момент в очите на Крин се появи колебание, сетне те отново станаха твърди като

желязо. Тя погледна чашата, след това втренчи поглед в мен.

— Ако е безвредно, тогава ти пийни от него.

— Не мога — обясних аз. — Това ще ме приспи, а тази нощ имам работа за вършене.

Очите на тъмнокосото момиче се стрелнаха към постелята от кожи, застлани върху пода

на палатката.

— Не такава работа — усмихнах се аз с най-меката си и тъжна усмивка.

Тя продължаваше да не помръдва. Двамата дълго останахме така. Откъм гората се дочу

приглушен звук от повръщане. Въздъхнах и отпуснах ръката си с чашата. Сведох поглед и

видях, че Ели вече се е свила и спи. Лицето и изглеждаше почти спокойно.

Поех си дълбоко дъх и отново насочих погледа си към Крин.

— Нямаш никаква причина да ми се довериш — рекох аз и я погледнах право в очите, —

не и след онова, което ти се е случило. Но се надявам, че ще го направиш. — Подадох и

чашата отново.

Тя издържа погледа ми, без да мигне, след това взе чашата. Изпи я наведнъж, задави се

малко и седна. Очите и оставаха твърди като мрамор, докато гледаше към стената на

палатката. Седнах малко встрани от нея.

Тя заспа след петнайсет минути. Завих и двете момичета с едно одеяло и погледнах

лицата им. В съня си те бяха дори по-красиви от преди. Протегнах ръка и махнах един кичур

коса от бузата на Крин. За моя изненада тя отвори очи и ме погледна. Не със студения като

мрамор поглед, който ми беше отправила преди, а с тъмните очи на малката Дена.

Замръзнах с ръка на бузата и. За миг двамата се гледахме един друг. После очите и се

затвориха отново. Не бях сигурен дали наркотикът вече действа, или тя се оставя да заспи по

своя воля.

Настаних се на входа на палатката и положих Цезура на коленете си. Яростта в мен ме

изгаряше като огън и гледката на двете спящи момичета беше като вятър, който разпалва

въглените. Стиснах зъби и се насилих да мисля за онова, което се беше случило тук,

позволявайки на огъня да се разгори бурно и топлината му да ме изпълни. Започнах да

дишам дълбоко, подготвяйки се за онова, което щеше да последва.

* * *

Изчаках три часа, ослушвайки се за звуците от лагера. Чувах приглушени разговори —

интонацията на изреченията, без да мога да различа отделните думи в тях. Те постепенно

заглъхваха, смесени с ругатни и звуците, идващи от хора, на които им е зле. Поемах си дъх

бавно и дълго, както ме беше учила Вашет, като отпусках тялото си и бавно броях

издишванията.

Накрая отворих очи, погледнах звездите и реших, че е дошло време. Бавно се изправих и

се протегнах продължително. Лунният сърп, увиснал в небето, беше доста голям и всичко

беше много добре осветено.

Приближих се полека до огъня. Той се бе превърнал в купчина зачервени въглени, които

почти не осветяваха пространството между двата фургона. Ото беше там. Огромното му тяло

беше приведено над едното от колелата. Усетих миризмата на повръщано.

— Ти ли си, Квоте? — попита той със завален глас.

— Да — отвърнах, като бавно продължих да се приближавам към него.

— Тази кучка Ан не е оставила агнето да се свари както трябва — оплака се той. —

Кълна се в свещения бог, че никога преди не съм се чувствал толкова зле. — Той вдигна

поглед към мен. — Ти добре ли си?

Цезура се стрелна, лунната светлина проблесна за миг върху острието му и той преряза

гърлото му. Ото с олюляване падна на едно коляно, след което рухна настрани, а ръцете му,

вкопчени в гърлото, изглеждаха като изцапани с черно от обливащата ги кръв. Оставих го да

кърви под лунната светлина, неспособен да извика, умиращ, но все още не мъртъв.