нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг

комплимент на Ан за готвенето и.

— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко

пипер от Левиншир?

Ан изглеждаше доволна.

— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш

една дама да издаде своите.

— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.

— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в

Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.

— Радвам се да го чуя.

— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че

се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш.

Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с

театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с

нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.

— Да не говорим за песните, на които може да ни научи — намеси се Гаскин.

— Не ми помагай да се пазаря, момче — подигравателно изръмжа Алег. — Имам

усещането, че и така ще ми е достатъчно трудно.

Замислих се за момент.

— Предполагам, че мога да се присъединя… — Оставих края на изречението да увисне

несигурно.

— Но? — погледна ме многозначително Алег.

— Но ще поискам три неща от теб.

— Хъмм, три неща. — Той ме измери с поглед. — Точно както в някоя история.

— Така ми се струва редно — настоях аз.

— Предполагам, че е така — колебливо кимна той. — А колко дълго ще пътуваш с нас?

— Докато никой не се противопостави на заминаването ми.

— Някой има ли проблем с това? — попита Алег, като се огледа наоколо.

— А ако поиска единия от фургоните? — обади се Тим.

Гласът му ме стресна — беше рязък и стържещ като две тухли, които се трият една в

друга.

— Това няма да има значение, след като ще пътува с нас — сопна се Алег. — Фургоните

така или иначе са си наши. И след като няма да може да си тръгне, освен ако ние не кажем…

Нямаше възражения. Двамата с Алег си стиснахме ръцете и се разнесоха одобрителни

възгласи.

Кете вдигна халбата си.

— За Квоте и неговите песни! — извика тя. — Имам усещането, че ще си заслужава,

каквото и да ни струва.

Всички отпиха и аз вдигнах чашата си.

— Кълна се в млякото на майка си, че никой от вас никога не е правил по-добра сделка

от онази, която сключихте с мен тази нощ.

Това предизвика още по-възторжени реакции и всички отпиха отново.

Алег избърса уста и ме погледна право в очите.

— И така, кое е първото нещо, което искаш от нас?

— Всъщност това е дреболия — наведох глава аз. — Нямам собствена палатка и щом ще

пътувам със семейството си…

— Не казвай нищо повече! — Алег размаха халбата си като някой крал, който раздава

благодеяния. — Ще вземеш моята палатка, пълна с кожи и одеяла, дебели цяла педя! — Той

махна към мястото край огъня, където седяха Френ и Джош. — Идете да му я разпънете.

— Няма нужда — възразих аз, — мога и сам да се справя.

— Замълчи. Това е добре за тях. Кара ги да се чувстват полезни. Като заговорихме за

това… — Той махна на Тим. — Би ли ги довел?

Тим се изправи и притисна ръка към корема си.

— Ще го направя след малко. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отправи към

гората. — Не се чувствам много добре.

— Така става, когато ядеш като животно на хранилка! — извика Ото след него, след

което се обърна към нас: — Някой ден той ще осъзнае, че не може да яде повече от мен и

след това да не му става лошо.

— Тъй като Тим е зает да клечи край някое дърво, аз ще отида да ги доведа — заяви

Ларен с едва прикрито нетърпение.

— Тази вечер аз съм на пост — намеси се Ото. — Аз ще го направя.

— Аз ще ги доведа — раздразнено натърти Кете.

Тя изгледа другите двама втренчено и те седнаха обратно на местата си. После тя отиде

зад фургона, който се намираше от лявата ми страна.

Джош и Френ се появиха от другия фургон с една палатка, въжета и колчета.