Той кимна, очевидно готов да опита всичко, което би могло да му помогне. Кете му

донесе пълна халба.

Дотогава момичетата вече седяха от двете ми страни с лице към огъня. Отблизо видях

неща, които бях пропуснал преди.

Върху врата на Крин имаше тъмна синина. Китките на русото момиче бяха не само леко

ожулени, защото са били вързани, но бяха издрани и покрити с рани. Въпреки това и двете

миришеха на чисто. Косите им бяха сресани, а дрехите им — наскоро изпрани. Кете се беше

погрижила за тях.

Освен това отблизо те изглеждаха много по-красиви. Протегнах се и докоснах раменете

им. Крин трепна, сетне отново застина вдървено. Ели изобщо не реагира.

— Готово е — разнесе се гласът на Френ откъм дърветата. — Искаш ли да ти запалим

лампата?

— Да, моля — извиках в отговор аз.

Погледът ми се местеше между двете момичета и Алег.

— Не мога да избера коя да взема — честно си признах аз. — Затова ще ги взема и двете.

Алег се засмя невярващо. След това, като видя, че съм сериозен, възрази:

— О, хайде стига. Това няма да е много честно към нас, останалите. Освен това едва ли

можеш…

Хвърлих му откровен поглед.

— Е — започна да увърта той, — дори и да можеш, ще…

— Това е второто нещо, което искам — с официален тон обявих аз. — Искам ги и двете.

Ото възкликна недоволно, а по израженията на Гаскин и Ларен личеше, че и те споделят

възмущението му.

— Само за тази нощ — усмихнах им се успокояващо аз.

Френ и Джош се върнаха, след като бяха опънали палатката ми.

— Трябва да си благодарен, че не поиска теб, Ото — подкачи Френ едрия мъж. — Това

би поискал Джош на негово място, нали, Джош?

— Затваряй си плювалника, Френ — раздразнено се сопна Ото. — Сега вече и на мен ми

прилоша.

Изправих се и метнах лютнята си през рамо. След това поведох двете очарователни

момичета — едната със златиста, а другата с тъмна коса — към палатката си.

131.

Черен цвят на лунната светлина

Френ и Джош добре си бяха свършили работата с палатката. Беше достатъчно висока, за

да стоя изправен в средата и, но когато аз и двете момичета стояхме, в нея не оставаше

място. Леко побутнах момичето със златистата коса, Ели, към постелята от дебели одеяла.

— Седни — меко казах аз.

Когато тя не отговори, аз я хванах за раменете и я сложих да седне. Тя се остави да бъде

преместена, но сините и очи бяха широко отворени и празни. Проверих дали няма следи от

наранявания по главата и. Когато не открих такива, предположих, че тя просто е в състояние

на дълбок шок.

Порових за момент в пътната си торба, сипах малко стрити на прах листа в чашата си и

добавих вода от кожения си мях. Сложих чашата в ръцете на Ели и тя я хвана с отсъстващо

изражение.

— Изпий го — подканих я аз, като се опитвах да уцеля тона, който Фелуриан бе

използвала от време на време, за да ме накара да изпълнявам онова, което иска, без да се

замислям.

Може би това свърши работа или пък тя бе просто жадна. Каквато и да бе причината, Ели

изпи чашата до дъно. Погледът и продължаваше да е все така отнесен както преди.

Изсипах още една мярка стрит на прах лист в чашата, напълних я с вода и я подадох на

тъмнокосото момиче да я изпие.

Стояхме така в продължение на няколко минути — моята ръка, протегната напред, а

нейните ръце, отпуснати неподвижно отстрани на тялото и. Накрая тя примигна и очите и се

фокусираха върху мен.

— Какво и даде? — попита ме.

— Стрита велия — меко отвърнах аз. — Това е противоотрова. В яхнията имаше отрова.

Очите и ми казаха, че не ми вярва.

— Аз не ядох от яхнията.

— Имаше и в бирата. Видях те да пиеш от нея.

— Хубаво — каза тя, — защото искам да умра.

— Няма да те убие — въздъхнах аз. — Просто ще ти бъде зле. Ще повръщаш, ще се

чувстваш слаба и ще имаш мускулни спазми в продължение на един-два дни. — Вдигнах