тресеше от необуздан и възхитен смях, сякаш си беше направила някаква великолепна шега.

Тя седна и страстно ме целуна по устата, след това леко ме ухапа по ухото, преди да стане от

мен и да ме изправи на крака.

Отворих уста. После я затворих, защото реших, че вероятно сега не е най-подходящото

време да задавам въпроси. Част от това да бъдеш умен е да си държиш устата затворена

когато трябва.

И така, продължихме в мрака. Накрая очите ми се приспособиха и можех да видя

звездите през клоните над главите ни. Те бяха по-ярки и подредени различно от онези в

небето на смъртните. Светлината им едва стигаше, за да различа земята и заобикалящите ни

дървета. Стройната фигура на Фелуриан беше като сребърна сянка в мрака.

Продължихме да вървим, а дърветата ставаха все по-високи и по-дебели и малко по

малко започваха да скриват звездната светлина. След това стана наистина тъмно. Фелуриан

не беше нищо повече от малко по-светло късче мрак пред мен. Тя спря да върви, преди

съвсем да я изгубя от поглед, и постави ръце около устата си във формата на фуния, сякаш се

канеше да извика нещо.

Свих се при мисълта за силния шум, който щеше да наруши топлата тишина на това

място. Но вместо вик не се чу нищо. Не, не съвсем нищо. Разнесе се ниско, бавно бръмчене.

Не толкова грубо и силно, колкото мъркането на котка. По-скоро напомняше звука, издаван

от падането на тежък сняг — приглушено свистене, което сякаш бе по-тихо, отколкото ако

нямаше никакъв звук.

Фелуриан го издаде няколко пъти. След това ме хвана за ръката и ме поведе по-навътре в

тъмнината, където повтори отново странния, почти недоловим звук. След като го направи

три пъти, мракът стана толкова плътен, че вече изобщо не различавах фигурата и.

След последната пауза Фелуриан пристъпи по-близо до мен в тъмнината и притисна

тялото си до моето. Тя ме целуна дълго и старателно и аз очаквах тази целувка да се

превърне в нещо по-сериозно, когато тя се отдръпна и заговори в ухото ми.

— тихо — прошепна тя. — те идват.

В продължение на няколко минути напрягах зрението и слуха си, но без никаква полза.

След това в далечината видях да свети нещо. То бързо изчезна и аз си помислих, че мракът

си прави шега с очите ми. След това видях нов проблясък. После още два. Още десет.

Стотици бледи светлини се приближаваха към нас през дърветата, танцувайки. Те бяха

много слаби и сякаш фосфоресцираха.

Бях чувал и преди за „огъня на глупците“, но никога не го бях виждал. И тъй като се

намирахме във Фае, се съмнявах, че това е нещо обикновено. Замислих се за стотиците

приказни истории и се зачудих кои ли създания в тях са причината за тези слаби, лудешки

танцуващи светлини. Том-искрите? Уил о’уиспи? Денерлинги с фенери, пълни с трупна

светлина?

Те ни наобиколиха и ме стреснаха. Светлините бяха по-малки, отколкото мислех, и бяха

по-близо. Чух отново приглушения звук на падащ сняг — този път той беше навсякъде около

мен. Все още не можех да отгатна какви са тези неща, докато едно от тях не докосна ръката

ми леко като допир на перо. Бяха някакви нощни пеперуди. Пеперуди с луминесцентни

шарки по крилете.

Те блестяха с бледа, сребърна светлина, която беше твърде слаба, за да освети нещо около

тях. Но тъй като стотици от тях танцуваха между стволовете на дърветата, те успяваха да

разкрият силуетите на онова, което ни заобикаляше. Някои от тях осветяваха дърветата или

земята. Други кацнаха върху Фелуриан и макар че не виждах повече от десетина сантиметра

от бледата и кожа, можех да използвам тяхната движеща се светлина, за да я следвам.

Вървяхме дълго. Фелуриан ме водеше между стволовете на древните дървета. Веднъж

вместо мъх почувствах под босите си крака мекото докосване на трева, сетне имаше мека

пръст, сякаш пресичахме наскоро изорано поле на фермер. Известно време следвахме виеща

се пътека от гладък павиран камък, която премина през арката на висок мост. През цялото

време нощните пеперуди ни съпровождаха и ни даваха поне някаква смътна представа за

околността.

Накрая Фелуриан спря. Мракът вече беше станал толкова гъст, че почти го чувствах като