Прекарахме няколко дни в „За няколко пенита“, където бяхме посрещнати сърдечно.

Имахме безплатни стаи и не давахме нищо за храна. Фактът, че имаше по-малко бандити,

означаваше, че пътищата ще са по-безопасни и ще идват повече клиенти, а и Пени знаеше, че

нашето присъствие в странноприемницата ще привлече повече посетители, отколкото

свиренето на цигулка всяка вечер.

Ние се възползвахме добре от престоя си там и се наслаждавахме на топлата храна и

меките легла. Всички имахме нужда от време, за да се възстановим. Хеспе продължаваше да

се грижи за простреляния и със стрела крак, а Дедан — за счупената си ръка. Собствените

ми дребни наранявания отдавна бяха изчезнали, но имах нови, най-вече драскотини по

гърба.

Научих Темпи на основните принципи на свиренето на лютня, а той продължи да ме

наставлява как да се бия. Обучението ми се състоеше от кратки, сбити обсъждания на

летхани и дълги, изморителни тренировки по кетан.

Освен това съчиних песен за преживяванията ми с Фелуриан. Първоначално я нарекох

„Стихове за полумрака“, което, трябва да признаете, не е особено добро заглавие. За щастие

името не се запомни и сега повечето хора я знаят като „Песента, изпята до средата“.

Не беше най-добрата ми творба, но се запомняше лесно. Клиентите на

странноприемницата, изглежда, я харесаха и когато чух Лоси да си я подсвирква, докато

сервираше напитки, разбрах, че тя ще се разпространи като огън във въглищен пласт.

Тъй като хората непрекъснато искаха да им разказвам истории, споделих с тях още

няколко интересни събития от живота ми. Разказах им как уредих приемането си в

Университета, когато бях едва петнайсетгодишен. Описах им и как ме приеха в Арканум

само за три дни. А също и как бях назовал името на вятъра, изпаднал в ярост, след като

Амброуз счупи лютнята ми.

За съжаление до третата вечер истинските ми истории се изчерпаха. И тъй като

публиката ми жадуваше за още, аз просто си присвоих една от историите на Илиен, като

сложих себе си на неговото място и между другото откраднах и някоя и друга история за

Таборлин.

Не се гордея с това и в своя защита бих искал да кажа, че доста си бях пийнал, а и в

публиката имаше няколко красиви жени. Има нещо много примамливо в развълнуваните очи

на млада жена. Те могат да накарат един неразумен млад мъж да извърши всякакви глупости

и аз не бях изключение от това правило.

Междувременно Дедан и Хеспе живееха в малкия, специален свят, който наскоро

влюбените си създават. Беше удоволствие човек да ги наблюдава. Дедан беше по-мил и по-

тих, а лицето на Хеспе загуби доста от строгостта си. Прекарваха много време в стаята си.

Несъмнено, за да си наваксат недоспиването.

Мартен флиртуваше безсрамно с Пени толкова пиян, че можеше да удави и риба, и като

цяло се забавляваше за трима.

Напуснахме „За няколко пенита“ след три дни, защото не искахме да прекаляваме с

гостоприемството на домакините. За себе си мога да кажа, че бях доволен, че си тръгваме.

Бях напълно изтощен, разкъсван между обучението на Темпи и вниманието, което ми

оказваше Лоси.

* * *

Връщането ни до Северин беше бавно. Донякъде това се дължеше на безпокойството ни

за ранения крак на Хеспе, но донякъде, защото знаехме, че времето, което сме прекарали

заедно, наближава своя край. Въпреки трудностите се бяхме сближили, а такива неща трудно

се забравят.

Новините за нашите приключения ни бяха изпреварили по пътя. Така че когато спирахме

да нощуваме, получавахме без проблем храна и легла, а понякога и не плащахме за тях.

На третия ден, след като напуснахме „За няколко пенита“, срещнахме малка трупа

изпълнители. Не бяха от Едема Рух и изглеждаха доста бедни. Бяха само четирима — един

по-възрастен мъж, двама около двайсетгодишни мъже и момче на осем-девет години. Тъкмо

товареха разхлопаната си каруца, когато спряхме, за да дадем малко почивка на крака на

Хеспе.

— Поздрави на трупата — извиках аз.

Те вдигнаха разтревожени погледи, но се успокоиха, когато забелязаха лютнята на гърба