ми.

— Поздрави на барда.

— Не съм бард, а само малко си падам певец — засмях се аз и стиснах ръцете им.

— Въпреки това здравей — усмихна се по-възрастният мъж. — Накъде сте тръгнали?

— От север на юг. А вие?

Те се успокоиха още повече, когато разбраха, че съм се насочил в друга посока.

— От изток на запад — отвърна мъжът.

— Имахте ли късмет?

— Напоследък не особено — сви рамене той. — Но чухме да се говори за лейди Чолкър,

която живее на два дни път от тук. Казват, че никога не връщала човек, който може да свири

поне малко или да изиграе някоя пиеса. Надяваме се да изкараме едно-две пенита.

— Нещата бяха по-добре, когато имахме мечка — намеси се единият от по-младите

мъже. — Хората са готови да платят, за да видят насъскване на кучета срещу мечка.

— Разболя се, когато я ухапа едно куче — обясни ми другият младеж. — Умря преди

близо година.

— Жалко — рекох аз. — Трудно се намира мечка. — Те кимнаха в мълчаливо съгласие, а

аз добавих: — Имам нова песен за вас. Какво ще ми дадете за нея?

Единият младеж ме погледна предпазливо.

— Виж сега, нова за теб не означава, че ще е нова и за нас — изтъкна той. — А и нова

песен не означава непременно добра песен, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ще те оставя да прецениш сам — казах аз и извадих лютнята от калъфа.

Бях написал песента така, че да е лесна за запомняне и проста за пеене, но въпреки това

трябваше да я повторя два пъти, преди той да успее да я запомни цялата. Както казах, те не

бяха Едема Рух.

— Доста добра песен — неохотно призна той. — Всеки харесва Фелуриан, но не знам

какво можем да ти предложим в замяна за нея.

— Направих един нов куплет на „Калайджията Тенер“ — обади се момчето.

Другите се опитаха да го накарат да замълчи, но аз се усмихнах.

— Много бих искал да го чуя — казах.

Момчето се наду от гордост и запя с пронизителен глас:

Видях една фермерска дъщеря веднъж

на речния бряг, далеч от всеки мъж.

Тя къпеше се, когато я съзрях.

И оплака се, че ще бъде грях,

ако някой мъж я забележи.

Затова бавно и отново

тя сапуниса тялото си голо.

Засмях се.

— Бива си го — похвалих го аз, — но какво ще кажеш за това?

Видях една фермерска дъщеря веднъж

на речния бряг, далеч от всеки мъж.

Когато я хванах, тя призна ми,

че се чувства омърсена,

ако банята и е смутена.

Затова изми още веднъж

тялото, което видял бе мъж.

Момчето се замисли.

— Моят ми харесва повече — рече то накрая.

Потупах го по гърба.

— Добър мъж е този, който държи на собствените си стихове — рекох аз и се обърнах

отново към водача на малката трупа. — Някакви клюки?

Той се замисли за момент.

— На север от тук, в Елд, имало бандити.

Кимнах и отбелязах:

— Чух, че вече са им видели сметката.

Той се замисли отново.

— Алверон ще се жени за онази жена от рода Лаклес.

— Знам поема за Лаклес! — намеси се отново момчето и започна:

Седем са нещата

на Лаклес пред вратата…

— Млъкни — по-възрастният мъж леко шляпна детето по главата, след което ме

погледна извинително. — Момчето има добър слух, но му липсват всякакви обноски.

— Всъщност — казах аз — бих искал да я чуя.

Той сви рамене и пусна момчето, което го погледна ядосано, преди да зарецитира:

Седем са нещата

на Лаклес пред вратата.

Едно от тях е пръстен,

който не е носен,

едно е дума престъпена,

едно е точно време,

едно е свещ без светлина,

едно е син, в който е кръвта,

едно врата е потопа, дето спира,

едно е нещо, което пазено е свидно,

и накрая е онова,

що идва със съня.

— Това е една от онези гатанки в рими — извинително обясни бащата. — Един бог знае

откъде ги научава, но трябва да се научи да не рецитира всеки неприличен стих, който чуе.

— Откъде я научи? — попитах детето аз.

Момчето се замисли за известно време, след това сви рамене и зачеса свивката на