да говориш като благородник.

— Но какво ще стане с яснотата? Ами ако трябва да бъде построен някой мост? С това са

свързани много технически подробности. Всички те трябва да бъдат изречени ясно.

— Разбира се — отвърна Темпи. Съгласие. — Понякога. Но в повечето случаи за важните

неща е за предпочитане да бъдеш деликатен. По-малко е по-добре.

Адемецът протегна ръка и ме хвана здраво за рамото. След това вдигна очи, срещна

погледа ми и ме гледа известно време. Правеше това толкова рядко. Усмихна ми се леко и

спокойно.

— Горд — каза той.

* * *

Прекарахме остатъка от деня в почивка. Повървяхме няколко километра, упражнявахме

кетан, обсъждахме летхани, после отново вървяхме. В онази вечер се отбихме в крайпътна

странноприемница, където аз ядох като за трима и се строполих на леглото, преди още

слънцето да е залязло.

На следващия ден повторихме циклите, но само по два преди обяд и два следобед. Тялото

ми гореше и ме болеше, но вече не бях загубил ума и дума от изтощение.

За щастие с малко усилие на волята можех да се върна отново в състоянието на онази

странна, очакваща яснота на съзнанието, която бях използвал предния ден, за да отговоря на

въпросите на Темпи.

През следващите няколко дни започнах да наричам това странно състояние на

съзнанието „въртящия се лист“.

Беше като някой далечен братовчед на „сърцето от камък“ — мисловното упражнение за

съзнанието, което бях научил преди толкова много време. Като казвам това, трябва да се има

предвид, че между двете нямаше много прилики. „Сърцето от камък“ беше практично — то

премахваше емоциите и фокусираше съзнанието. Позволяваше ми по-лесно да го разделям

на части или да поддържам толкова важния Алар.

От друга страна, „въртящият се лист“ изглеждаше до голяма степен безполезен. Беше

отморяващо да оставя съзнанието си да се избистри и изпразни и след това да се носи с

лекота, да прескача от едно нещо на следващото. Но като изключим, че ми помагаше да

намирам отговорите на въпросите на Темпи ей така, от нищото, изглеждаше, че от него няма

практическа полза. Беше като мисловен еквивалент на номер с карти.

На осмия ден от пътуването тялото вече не ме болеше постоянно. Тогава Темпи добави

нещо ново. След като изпълнехме движенията на кетан, двамата се биехме. Беше трудно,

защото точно тогава бях най-уморен. Но след двубоя винаги сядахме, почивахме си и

обсъждахме летхани.

— Защо се усмихваше, докато се биехме днес? — попита ме веднъж адемецът.

— Защото бях щастлив.

— Двубоят ли ти хареса?

— Да.

— Това не е летхани. — Темпи излъчваше неодобрение.

Обмислих за момент следващия си въпрос.

— Трябва ли човек да се наслаждава на боя?

— Не. Трябва да ти доставя удоволствие да постъпваш правилно и в съответствие с

летхани.

— А ако летхани изисква от мен да се бия? Не трябва ли да изпитвам удоволствие от боя?

— Не. Трябва да изпитваш удоволствие от следването на летхани. Ако се биеш добре,

трябва да се гордееш, защото правиш нещо добре. Самият бой трябва да те кара да изпитваш

само чувство за дълг и тъга. Битката доставя удоволствие единствено на варварите и на

безумците. Който обича самата битка, е изоставил летхани.

На единадесетия ден Темпи ми показа как да включа меча си в кетан. Първото нещо,

което научих, бе колко бързо мечът става тежък като желязо, когато го държиш с изпъната

напред ръка.

С бойните тренировки и добавянето на меча всеки цикъл ни отнемаше близо два часа и

половина. Въпреки това неизменно се придържахме към графика си. Три цикъла преди обяд,

три цикъла следобед. Общо петнайсет часа. Усещах как тялото ми заяква и става бързо и

жилаво като това на Темпи.

И така, продължавахме да бягаме, аз продължавах да уча, а Хаерт се приближаваше все

повече и повече.

110.

Красота и клони

Докато пътувахме, минавахме набързо през градове, като спирахме само за храна и вода.

За мен околният пейзаж беше като размазано петно. Съзнанието ми беше съсредоточено