адемски, не ми помагаше особено, но и двамата се съгласихме, че трябва да навляза в езика,

за да разговарям като цивилизован човек, когато стигнем в Хаерт.

— Каква е целта на летхани? — попита Темпи.

— Да ни даде път, който да следваме? — отвърнах аз.

— Не — строго каза адемецът, — летхани не е път.

— Каква е целта на летхани, Темпи?

— Да ни води в нашите постъпки. Като следваш летхани, ти постъпваш правилно.

— Това не е ли път?

— Не. Летхани е онова, което ни помага да изберем път.

След това цикълът започваше отново. Бягахме в продължение на час, правехме кетан,

вървяхме километър и половина и говорехме за летхани. Беседата ни отнемаше около два

часа и след като приключехме краткото си обсъждане, започвахме отново.

В един момент от разговора ни за летхани започнах да правя жеста за „слабо казано“, но

Темпи сложи ръката си върху моята и ме спря.

— Когато обсъждаме летхани, не трябва да правиш нищо такова. — Ръката му бързо

направи движението за вълнение, отрицание и още няколко други жеста, които не разпознах.

— Защо?

Темпи се замисли за момент.

— Когато говориш за летхани, това не трябва да идва от тук — той потупа главата ми —

или от тук. — Потупа гърдите ми над сърцето и прокара пръсти надолу по лявата ми ръка. —

Истинското познание за летхани живее по-дълбоко. То живее тук. — Мушна с пръст корема

ми под пъпа. — Трябва да говориш от там, без да се замисляш.

Докато правехме това отново и отново, аз постепенно започнах да разбирам негласните

правила на нашите разговори. Целта им бе не само да ме научат на летхани, но и да покажат

колко задълбочено е станало разбирането ми за него.

Това означаваше, че трябва да отговарям на въпросите бързо, без преднамерените паузи,

обичайни за разговорите на адемски. Не се очакваше да давам обмислен, а искрен отговор.

Ако човек наистина познаваше летхани, това ставаше очевидно от отговорите му.

Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Повторихме този цикъл три пъти преди обедната ни

почивка. Общо шест часа. Облях се в пот и бях почти убеден, че ще умра. След един час за

почивка и хранене започнахме отначало. Повторихме още три цикъла, преди да спрем, за да

пренощуваме.

Направихме лагера си отстрани край пътя. Изядох вечерята си полузаспал, разстлах

одеялото си и се увих в шаеда си. Както бях уморен, той ми се стори мек и топъл като гъши

пух.

Темпи ме разбуди посред нощ. Макар някаква животинска част дълбоко в мен да го

мразеше за това, веднага щом се размърдах, разбрах, че е било необходимо. Тялото ми беше

схванато и ме болеше, но бавните, познати движения на кетан ми помогнаха да отпусна

вдървените си мускули. Адемецът ме накара да се разтегна и да пийна вода и през

останалата част от нощта спах като пън.

На втория ден беше по-лошо. Макар и здраво привързана към гърба ми, лютнята се

превърна в ужасно бреме. Мечът, който дори не можех да използвам, се влачеше от хълбока

ми. Пътната торба ми тежеше като воденичен камък и съжалих, че не бях позволил на Дедан

да вземе сандъчето на маера. Мускулите ми бяха като от гума и не ме слушаха, а когато

тичахме, дъхът ми пареше в гърлото.

Моментите, в които с Темпи разговаряхме за летхани, бяха единствената истинска

почивка, но бяха разочароващо кратки. Мислите ми се въртяха изтощено и се нуждаех от

цялата си концентрация, за да ги подредя и да се опитам да дам правилните отговори. Дори

и тогава думите ми само го дразнеха. Той отново и отново поклащаше глава и ми обясняваше

колко много греша.

Накрая се отказах да се мъча да давам правилните отговори. Бях твърде изморен, за да ме

е грижа. Зарязах опитите да слагам в ред мислите си и просто се наслаждавах на

облекчението, че мога да поседна за няколко минути. Бях твърде изморен, за да запомня

какво говорех през по-голямата част от времето, но за моя изненада тези отговори допаднаха

повече на Темпи. Това беше истинско блаженство. Когато моите отговори му харесваха,