легло и да се възползвам от благоразположението на маера, докато все още го имаше. Исках

да намеря Дена и да оправя отношенията ни.

Но Темпи си имаше неприятности, защото ме учи. Не можех просто да си тръгна и да го

оставя сам да се оправя с тях. Още повече, че Ктаех ми беше казал, че Дена вече е напуснала

Северин. Макар че едва ли ми бе нужен пророк от Фае, за да разбера това. Нямаше ме от цял

месец, а Дена не беше от хората, които си губят времето да стоят на едно място.

И така, на следващата сутрин нашата група се раздели. Дедан, Хеспе и Мартен тръгнаха

на юг към Северин, за да докладват на маера и да си получат парите. Двамата с Темпи

поехме на североизток към Стормуол и Адемре.

— Сигурен ли си, че не искаш да му занеса сандъчето? — за пети път ме попита Дедан.

— Обещах на маера, че лично ще му върна парите — излъгах аз, — но искам да му дадеш

това. — Подадох на едрия наемник писмото, което бях написал предишната нощ. — То

обяснява защо ми се налага да те направя водач на групата — ухилих се аз. — Може и да

получиш премия за това.

Дедан се наду и си придаде важен вид, докато вземаше писмото.

Мартен, който стоеше наблизо, издаде звук, наподобяващ кашлица.

* * *

Докато двамата с Темпи вървяхме, успях да изкопча някои подробности от него. Накрая

научих, че човек с неговото обществено положение трябва да получи разрешение, преди да

си вземе ученик.

Нещата допълнително се усложняваха от факта, че аз бях външен човек — варварин.

Изглежда, че Темпи бе направил нещо повече от това да престъпи обичая, като бе започнал

да учи някой като мен. Беше злоупотребил с доверието на своя учител и своя народ.

— Ще има ли някакъв съдебен процес? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Няма да има процес. Шехин ще ми зададе няколко въпроса. Ще кажа: „Видях, че в

Квоте има здраво желязо, което само чака. Той е част от летхани. Има нужда от летхани да

го напътства.“ — Темпи кимна към мен. — Шехин ще те попита за летхани, за да разбере

дали съм преценил правилно. Ще реши дали в теб има желязо, което заслужава да бъде

ковано. — Ръката му направи кръг, като по този начин показа жеста за неспокоен.

— И какво ще стане, ако не съм подходящ? — попитах аз.

— За теб? Несигурност. За мен? Ще бъда отрязан.

— Отрязан? — попитах аз, надявайки се, че не съм разбрал правилно.

Той вдигна ръка и размърда пръстите си.

— Адемците. — Той стегна ръката си в юмрук и го разтърси. — Адемре. — След това

отвори ръка и докосна малкия си пръст. — Темпи. — После докосна останалите пръсти. —

Приятел. Брат. Майка. — Докосна палеца. — Шехин. — Сетне направи жест, все едно

откъсва малкия си пръст и го хвърля настрани. — Отрязан.

Значи нямаше да го убият, но щяха да го изпратят в изгнание. За момент задишах по-

леко, докато не погледнах в светлите очи на Темпи. За един кратък миг в съвършената му

маска на спокойствие се появи пукнатина и зад нея видях истината. Смъртта би била по-

меко наказание за него в сравнение с това да бъде „отрязан“. Той беше ужасен, по-уплашен

от всеки друг човек, когото някога бях виждал.

* * *

Договорихме се, че е най-разумно да се оставя изцяло в ръцете на Темпи по време на

пътуването до Хаерт. Имах петнайсетина дни, за да усъвършенствам онова, което знам.

Надявахме се, че когато се срещна със старейшините на Темпи, ще им направя добро

впечатление.

Преди да започнем този първи ден на обучение, Темпи ме накара да сваля шаеда си.

Направих го, макар и неохотно. Успях да го сгъна в изненадващо малко вързопче, което

лесно се събра в пътната ми торба.

Темпото, наложено от адемеца, беше изтощително. Първо преминахме „разтягането на

танцьора“, което бях наблюдавал толкова много пъти преди. След това изпълнихме

движенията на кетан, като Темпи поправяше непрекъснатите ми грешки. После вървяхме

около километър и половина.

Накрая седнахме и започнахме да обсъждаме летхани. Фактът, че разговаряхме на