обсъжданията ни траеха по-дълго и аз можех да прекарвам повече време в почивка.

На третия ден се почувствах значително по-добре. Мускулите вече не ме боляха толкова

много. Дишах по-лесно. Чувствах главата си ясна и лека като лист, който се носи по вятъра.

В такова настроение отговорите на въпросите на Темпи сякаш бяха на върха на езика ми и

бяха прости като песен.

Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Три цикъла. Но докато правехме движенията на

кетан отстрани на пътя, аз припаднах.

Темпи ме бе наблюдавал внимателно и ме подхвана, преди да се строполя на земята.

Светът се въртеше шеметно около очите ми в продължение на няколко минути, преди да

осъзная, че съм под сянката на дърво край пътя. Сигурно адемецът ме бе отнесъл там.

Той ми подаде меха с вода.

— Пий.

Мисълта за вода не ми се стори особено привлекателна, но въпреки това пийнах една

глътка.

— Съжалявам, Темпи.

— Напредна много, преди да паднеш. Не се оплакваше. Показа, че духът ти е по-силен от

тялото. Това е добре. Когато умът контролира тялото, това е летхани. Но да знаеш къде са

границите на възможностите ти, също е летхани. По-добре е да спреш, когато трябва,

отколкото да продължиш, докато паднеш.

— Освен ако летхани не изисква да паднеш — казах аз, без да се замислям.

Усещах главата си лека като лист, носен от вятъра.

— Да. — Той ме възнагради с една от редките си усмивки. — Започваш да разбираш.

— Атуранският ти става все по-добър, Темпи — отвърнах на усмивката му аз.

Темпи примигна. Безпокойство.

— Сега говорим на моя език, а не на твоя.

— Аз не говоря… — понечих да възразя, но внезапно чух думите, които използвах:

„Скеопа тейас“.

Главата ми се замая за момент.

— Пийни си пак — каза Темпи и макар да владееше изражението на лицето и гласа си,

разбрах, че е обезпокоен.

Отпих отново, за да го успокоя. Сетне тялото ми сякаш внезапно осъзна, че има нужда от

вода. Изпитах силна жажда и отпих няколко големи глътки. Спрях, преди да съм изпил

твърде много, и стегнах корема си. Темпи кимна. Одобрение.

— Значи говоря добре? — попитах аз, за да разсея усещането за жажда.

— Говориш добре за дете. Много добре за варварин.

— Само добре? Грешно ли изговарям думите?

— Твърде често докосваш очи. — Той разшири очите си и ги втренчи многозначително в

моите очи. — Освен това думите ти са добри, но прости.

— Тогава трябва да ме научиш на още думи.

Той поклати глава. Сериозно.

— Вече знаеш твърде много думи.

— Твърде много? Темпи знам съвсем малко.

— Не са важни думите, а как ги използваш. В адемския се цени изкуството на

говоренето. Има хора, които могат да кажат много неща само с една дума. Шехин е сред тях.

Тези хора изричат нещо на един дъх, а на останалите ще им е нужна цяла година, за да

разберат неговия смисъл. — Мек укор. — Ти твърде често казваш повече, отколкото ти е

нужно. Не трябва да говориш на адемски по същия начин, по който пееш на атурански. Сто

думи за възхвала на една жена. Това е твърде много. Нашите разговори са по-кратки.

— Значи, когато срещна някоя жена, трябва просто да кажа „Ти си красива“?

— Не. — Темпи поклати глава. — Трябва да кажеш „красива“ и да оставиш жената да

реши какво точно си имал предвид.

— Това не е ли… — Не знаех думите за „неясно“ или „неопределено“ и трябваше да

започна отначало, за да му обясня какво искам да кажа. — Това не води ли до объркване?

— Води до многозначителност — твърдо отвърна той. — Това е деликатност. Човек

винаги трябва да мисли за него, когато разговаря. Да говориш твърде много… — Той

поклати глава. Неодобрение. — Това е… — Не довърши, търсейки подходящата дума.

— Невъзпитано?

Отрицание. Неудовлетвореност.

— Отивам в Северин и там има хора, които смърдят. Има и такива, които не смърдят. И

едните, и другите са хора, но онези, които не смърдят, са благородници. — Той потупа

силно носа ми с два пръста. — Ти не си козар. Ти си ученик на летхани. Мой ученик. Трябва