който придворна дама залепва върху гладката кожа на благородник, опитващ се да се държи

прекалено интимно с нея. Не беше дори и по-професионалният шамар на сервитьорката,

защитаваща се от нежеланото внимание на пияница, който я ухажва твърде нахално.

Не. Това едва ли можеше да се нарече шамар. Шамарът се удря с пръстите или с дланта.

Той пари и стряска. Вашет ме удари с отворена длан, в която бе вложена цялата сила на

ръката и. Зад ръката пък беше рамото и. А зад него — целият сложен механизъм на

завъртащите и се хълбоци, на силните и крака, стъпили здраво на земята, а най-отдолу беше

самата земя. Сякаш цялото сътворение ми бе нанесло удар посредством нейната длан и

единствената причина да не ме осакати бе, че дори когато беше разярена, Вашет винаги се

владееше съвършено.

Тъй като тя контролираше нещата, не разби челюстта ми, нито ме повали в безсъзнание.

Но зъбите ми изтракаха и чух звънтене в ушите. За малко да обърна очи, а краката ми се

разклатиха и затрепериха. Щях да падна, ако Вашет не ме беше хванала за рамото.

— Да не мислиш, че те уча на тайните на меча, за да можеш да се върнеш и да ги

използваш? — попита ме тя.

Смътно осъзнавах, че крещи. За пръв път чувах някой от Адем да повиши глас.

— Това ли си мислиш, че правим тук?

Докато висях замаяно в хватката и, тя ме удари отново. Този път ръката и закачи носа ми.

Болката беше поразителна, сякаш някой е вкарал парче лед направо в мозъка ми. Тя ме

извади от замайването, така че когато Вашет ме удари за трети път, бях в пълно съзнание.

Задържа ме за момент, докато светът се въртеше около мен, след това ме пусна. Направих

една несигурна стъпка и рухнах на земята като марионетка, на която са отрязали конците.

Не изпаднах в безсъзнание, но бях напълно зашеметен.

Отне ми дълго време да дойда на себе си. Когато най-сетне успях да седна, усещах тялото

си отпуснато и тежко, сякаш някой ме е разглобил и след това ме е сглобил отново по малко

по-различен начин.

Докато мозъкът ми заработи дотолкова, че да мога да се огледам, вече бях останал сам.

120.

Любезност

Два часа по-късно седях сам в столовата. Главата ме болеше и едната страна на лицето

ми беше отекла и пареше. В някакъв момент си бях прехапал езика, така че сега, докато се

хранех, ме болеше и всичко имаше вкус на кръв. Настроението ми беше по-лошо, отколкото

можете да си представите.

Когато мярнах нещо червено да сяда на пейката срещу мен, не посмях да вдигна поглед.

Щеше да е лошо, ако беше Карсерет, но ако беше Вашет, щеше да е дори по-страшно. Бях

чакал столовата да се изпразни почти напълно, преди да дойда да се нахраня, като се надявах

да избегна и двете.

Но когато вдигнах поглед, видях, че беше Пенте — буйната млада жена, победила Шехин.

— Здравей — поздрави ме тя на атурански с лек акцент.

Направих жест на учтив, официален поздрав. Като се имаше предвид как върви денят ми,

си помислих, че е най-добре да бъда възможно най-предпазлив. Коментарите на Вашет ме

навеждаха на мисълта, че Пенте е многоуважаван член на училището с висок ранг.

Въпреки това тя не беше много стара. Може би се дължеше на дребното и телосложение

и малкото и сърцевидно лице, но изглеждаше на не повече от двайсет години.

— Може ли да говорим на твоя език? — попита тя на атурански. — Ще бъде любезно от

твоя страна. Имам нужда да го упражнявам.

— С радост ще го направя — отвърнах също на атурански. — Говориш много добре.

Завиждам ти. Когато говоря на адемски, се чувствам като едър, подобен на мечка мъж, който

стъпва тежко насам-натам с огромните си ботуши.

Пенте се усмихна стеснително и след това прикри устата си с ръка, като леко се изчерви.

— Правилно ли е да се усмихвам?

— Правилно е и е любезно. Такава усмивка показва веселост. Което е много подходящо,

защото онова, което казах, беше малка шега.

Пенте махна ръката си и отново се усмихна стеснително. Тя беше очарователна като

пролетни цветя. Като я гледах, сърцето ми се успокояваше.

— Обикновено — рекох аз — бих се усмихнал в отговор на твоята усмивка. Но се