разговаря с мен.

Докато се изкачвах по хълма, я видях да седи на дървената пейка пред вратата. Беше

облегната на грубата каменна стена на къщата, сякаш просто се наслаждаваше на

следобедното слънце. Поех дълбоко дъх и усетих, че се отпускам.

Но когато се приближих, видях лицето и. Тя не се усмихваше и на физиономията и не

зърнах обичайната безизразна маска на адемците. Наблюдаваше ме как се приближавам с

неумолимия вид на палач.

Заговорих веднага, щом се приближих достатъчно.

— Вашет — искрено започнах аз, — аз…

Както седеше, Вашет вдигна ръка и ме спря толкова бързо, сякаш ме бе ударила през

устата.

— Сега извинението няма особено значение — каза тя с глас, студен и равен като

каменна плоча. — В този момент каквото и да кажеш, не може да му се има доверие. Знаеш,

че съм истински и силно разгневена, затова се страхуваш. Това означава, че не мога да

вярвам на нито една твоя дума, защото в теб говори страхът. Ти си умен, очарователен

лъжец. Знам, че можеш да изкривиш света с думите си. Затова няма да те слушам.

Тя се размърда на пейката, след което продължи:

— В началото забелязах в теб мекота. Това се среща рядко в някой толкова млад като теб

и до голяма степен ме убеди, че си заслужава да започна да те уча. Но докато дните

минаваха, забелязах нещо различно. Едно друго лице, което далеч не беше меко. Не му

обръщах внимание, приемах го за проблясък на фалшива светлина, за перчене на млад мъж

или за странни шеги на варварин. Но днес, докато говореше, осъзнах, че мекотата е била

само маска. И че това друго, прикрито лице, това тъмно и безжалостно нещо всъщност е

истинското лице, което се крие отдолу. — Вашет ме изгледа продължително. — В теб има

нещо обезпокоително. Шехин го е видяла по време на вашите разговори. Не е липсата на

летхани. Но вместо да ме успокоява, това само ме кара да се чувствам още по-неспокойна.

Това означава, че в теб има нещо по-дълбоко от летхани. Нещо, което летхани не може да

поправи. — Тя ме погледна в очите. — Ако това е така, значи съм сгрешила, като те

обучавам. Ако си бил достатъчно хитър, за да ми показваш фалшиво лице толкова дълго,

значи си заплаха не само за училището. Ако това е истина, значи Карсерет е права и трябва

бързо да бъдеш убит в името на безопасността на всички ни. — Тя се изправи бавно, сякаш

беше много уморена. — Това е, за което си мислех днес. И ще продължа да мисля върху него

още дълги часове тази нощ. До утре ще съм взела решение. Възползвай се от това време, за да

подредиш мислите си и да се подготвиш по начина, който сметнеш за най-подходящ.

След това, без да ме погледне в очите, тя се обърна, влезе в къщата си и тихо затвори

вратата след себе си.

* * *

Известно време се скитах безцелно. Отидох да погледам дървото меч, като се надявах да

открия там Селийн, но тя не се виждаше никъде. Дървото не ми подейства успокояващо. Не

и този път.

Затова отидох в баните, където мрачно покиснах във водата. След това в едно от

огледалата, пръснати в по-малките стаи, зърнах лицето си за пръв път, откакто Вашет ме бе

ударила. Половината беше червено и подуто, с натъртвания около слепоочието и челюстта,

които започваха да придобиват синьо-жълт цвят. Освен това и едното ми око бе започнало

да посинява.

Докато се гледах в огледалото, усетих как в стомаха ми бавно затрептява гняв. Реших, че

ми омръзна да чакам безпомощно, докато други решават дали мога да живея или не. Бях

играл тяхната игра, бях научил езика им, неизменно се бях държал учтиво и в замяна те се

бяха отнасяли с мен като с куче. Биха ме, подиграваха ми се, заплашваха ме със смърт и с по-

лоши неща. Беше ми дошло до гуша от всичко това.

И така, аз бавно се разхождах из Хаерт. Посетих сестрите близначки, приказливия ковач

и шивача, от който бях купил дрехите си. Разговарях приятелски с тях, за да ми минава

времето. Задавах им въпроси и се преструвах, че не изглеждам така, сякаш само преди

няколко часа някой ме е пребил до безсъзнание.

Подготовката ми отне доста време. Пропуснах вечерята и докато се върна в училището,