мога да кажа, че тази песен е радостна, че е нежна и ведра, но тя не е такава.

Накрая спрях да свиря. Върховете на пръстите ми пареха и ме боляха. Беше минал цял

месец, откакто бях свирил за последен път, и кожата им беше загубила твърдостта и

безчувствеността си.

Вдигнах очи и видях, че Вашет е дръпнала шаеда ми встрани и ме наблюдава. Луната

беше увиснала зад гърба и и не можех да видя изражението върху лицето и.

— Ето защо нямам ножове вместо ръце, Вашет — тихо казах аз. — Това съм аз, какъвто

съм.

122.

Заминаване

На следващата сутрин се събудих рано, хапнах набързо и се върнах обратно в стаята си,

докато по-голямата част от учениците в училището още се протягаха в леглата си.

Метнах лютнята и пътната си торба на рамо. Увих се в шаеда, уверих се, че всичко, което

ми е нужно — червеният конец, восъчната кукла, парчето желязо, шишенцето с вода, — е

напъхано на подходящите места в джобовете ми. След това сложих качулката на шаеда си,

излязох от училището и се отправих към дома на Вашет.

Тя отвори вратата между второто и третото почукване. Не беше облякла ризата си и

застана на вратата с голи гърди. Огледа ме многозначително и забеляза наметалото, пътната

торба и лютнята ми.

— Това май наистина е утро за посещения — каза тя. — Влизай. Толкова рано вятърът е

мразовит.

Влязох вътре, спънах се на прага и ми се наложи да се хвана за рамото на Вашет, за да

запазя равновесие. Докато правех това, ръката ми несръчно се закачи в косата и.

Тя разтърси глава, докато затваряше вратата след себе си. Без да се безпокои, че е

полугола, хвана косата си и започна да сплита половината от нея в къса и стегната плитка.

— Слънцето едва бе изгряло тази сутрин, когато Пенте почука на вратата ми —

разговорливо подхвана тя. — Знаеше, че съм ти ядосана. И макар да не и бе известно какво

си направил, говори от твое име. — Държейки плитката с една ръка, взе парче червен конец

и я върза с него. — След това, преди още да съм успяла да затворя вратата, ме посети

Карсерет. Тя ме поздрави, че най-сетне съм се държала с теб така, както заслужаваш.

Вашет хвана другата половина от косата си и пръстите чевръсто започнаха да сплитат и

нея.

— И двете ме подразниха. Не е тяхна работа да говорят с мен за моя ученик. — Тя

завърза и втората плитка. — След това си казах: „Чие мнение уважаваш повече?“

Погледна ме, превръщайки думите си във въпрос, на който да отговоря.

— Уважаваш повече собственото си мнение — отвърнах аз.

— Напълно прав си — широко се усмихна тя. — Но Пенте не е съвсем глупава. А

Карсерет може да се гневи като мъж, когато и дойде настроението.

Взе едно дълго парче тъмна коприна и го уви около тялото си, над раменете и през

голите си гърди, като така ги повдигна и пристегна. След това подпъхна края на плата и той

някак остана здраво закачен. Бях я виждал няколко пъти преди да прави същото, но за мен

все още бе загадка как го постига.

— И какво реши? — попитах аз.

Вашет нахлузи кървавочервената риза през главата си.

— Ти все още си загадка — отвърна тя. — Едновременно кротък и обезпокоителен, умен

и глупав. — Главата и се подаде през яката на ризата и тя ме погледна сериозно. — Но

онези, които унищожават загадките, защото не могат да ги решат, са напуснали пътя на

летхани. Аз не съм такава.

— Радвам се, че е така — признах аз. — Нямаше да ми е приятно да напусна Хаерт.

Тя повдигна вежди при тези мои думи.

— Мисля, че наистина е така. — Посочи калъфа на лютнята, който беше преметнат през

рамото ми. — Остави това тук, иначе хората ще започнат да говорят. Остави и торбата си.

Можеш да ги отнесеш в стаята си по-късно. — Погледна ме замислено. — Но вземи

наметалото. Ще те науча как да се биеш, когато го носиш. Такива неща могат да са полезни,

но само ако успееш да направиш така, че да не се спъваш в тях.

* * *

Върнах се към обучението си, все едно почти нищо особено не се е случило. Вашет ми

показваше как да избягвам да се спъвам и наметалото си. Как то може да бъде използвано за