коляното си.

— Не знам. От другите деца.

— Трябва да тръгваме — каза по-възрастният мъж и погледна към небето.

Порових в кесията си и му подадох един сребърен нобъл.

— Това пък защо? — попита той и ме изгледа подозрително.

— За да ви помогна да си вземете нова мечка — отвърнах аз. — И при мен времената не

бяха леки, но напоследък се опаричих.

Те си тръгнаха, след като ми поблагодариха горещо. Бедните хорица. Нито една

уважаваща себе си трупа от Едема Рух никога не би се унижила да прави номера с

насъскването на кучета по мечка. За това не беше необходимо умение и такова изпълнение

не беше повод за особена гордост.

Но те едва ли можеха да бъдат обвинявани, задето в жилите им не тече кръвта на Рух, а

ние, членовете на трупи, трябва да се грижим едни за други. Защото на никой друг не му

пука за нас.

* * *

Двамата с Темпи използвахме времето, докато вървяхме, за да обсъждаме летхани, а

вечерите — за да практикуваме кетан. Вече ми беше по-лесно и понякога успявах да направя

дори и „да уловиш дъжда“, преди Темпи да ми намери някоя дребна грешка и да ме накара

да започна отначало.

С него бяхме открили едно доста усамотено място близо до странноприемницата, където

бяхме спрели за вечерта. Дедан, Хеспе и Мартен пиеха в кръчмата. Аз внимателно

упражнявах кетан, а Темпи се беше облегнал на дърво и тренираше с непоколебима

решителност едно от основните упражнения за раздвижване на пръстите, на които го бях

научил. Повтаряше го отново и отново.

Тъкмо бях направил „ръце, въртящи се в кръг“, когато с крайчеца на окото си забелязах

движение. Не спрях, защото Темпи ме беше учил да не се разсейвам, докато практикувам

кетан. Ако се обърнех да погледна, трябваше да започна отначало.

С болезнено бавни движения подхванах „танц назад“. Но в мига, в който поставих петата

си на земята, знаех, че балансът ми не е както трябва. Изчаках Темпи да се обади, но той не

го направи.

Спрях с упражненията по кетан и когато се обърнах, видях група от четирима адемски

наемници, които се приближаваха към нас с дебнеща и грациозна походка. Темпи вече беше

скочил на крака и вървеше към тях. Лютнята ми беше прибрана в калъфа и подпряна

отстрани на дървото.

Скоро петимата застанаха плътно един до друг, толкова близо, че раменете им почти се

докосваха. Достатъчно близо, за да не мога да чуя тихия шепот на думите, които си

разменяха, или дори да видя движенията на ръцете им. Но от напрежението в раменете на

Темпи ми стана ясно, че той се чувства неловко и е заел отбранителна поза.

Знаех, че ако го повикам, ще бъде сметнато за невъзпитано, затова се отправих към тях.

Но преди да се доближа достатъчно, за да ги чуя, един от непознатите наемници протегна

ръка и ме бутна. Широко разтворените му пръсти натиснаха силно гръдта ми.

Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“, като го хванах за палеца и отдръпнах

китката му от гърдите си. Той разхлаби хватката ми без каквото и да било забележимо

усилие и се приготви да ме препъне с „гонитбата на камъка“. Направих „танц назад“ и този

път запазих равновесие, но другата му ръка ме удари в слепоочието точно толкова силно,

колкото да ме замае, но без изобщо да ми причини болка.

Гордостта ми обаче беше наранена. По същия начин ме удряше и Темпи, за да ме смъмри

мълчаливо за небрежно изпълнение на движенията на кетан.

— Бърз е — тихо отбеляза наемникът на атурански.

Едва когато чух гласа, осъзнах, че това е жена. Не че приличаше особено на мъжкарана,

но изглеждаше много подобна на Темпи. Имаше същата жълтеникаворуса коса, светлосиви

очи, спокойно изражение и кървавочервени дрехи. Беше по-висока от приятеля ми с пет-

шест сантиметра и раменете и бяха по-широки от неговите. Но макар да беше слаба като

върлина, плътно прилепналите и червени наемнически дрехи все пак разкриваха леките

извивки на ханша и гърдите и.

Когато погледнах по-внимателно, тутакси осъзнах, че трима от четиримата наемници са

жени. Широкоплещестата, която бе застанала с лице към мен, имаше тънък белег, прерязващ

веждата и, и още един близо до челюстта. Те бяха със същия светлосребрист цвят като