белезите, които Темпи имаше по ръцете и гърдите. И макар да не бяха кой знае колко

страховити, все пак придаваха на безизразното и лице особена неумолимост.

Тя беше казала, че съм бърз. На пръв поглед това изглеждаше като комплимент, но в

живота ми достатъчно често са ми се подигравали, за да разбера това, независимо на какъв

език е изказано. Дори и по-лошо — дясната и ръка се плъзна към кръста и с обърната навън

длан. Въпреки съвсем слабите ми познания за адемския език на жестовете знаех какво

означава това. Ръката и беше възможно най-далеч от дръжката на меча. Същевременно тя се

завъртя в профил към мен и извърна поглед. Не само че бях обявен за безобиден, жестът и

беше презрителен.

С мъка запазих спокойно изражение, защото предположих, че физиономията ми само ще

ме направи още по-жалък в нейните очи.

Темпи посочи мястото, откъдето бях дошъл.

— Върви — каза той. Сериозност. Официалност.

Неохотно изпълних каквото ми каза, тъй като не исках да правя сцени.

Адемците стояха в плътна група в продължение на четвърт час, докато аз упражнявах

кетан. Макар да не чух и дума от техния разговор, беше очевидно, че спорят. Жестовете им

бяха резки и гневни, стойката на краката им — агресивна.

Накрая четиримата непознати адемци си тръгнаха, отправяйки се обратно към пътя.

Темпи се върна до мястото, където стоях и се опитвах да направя „вършеене на жито“.

— Твърде широко. Раздразнение. — Той потупа задния ми крак и бутна рамото ми, за да

ми покаже, че ми липсва равновесие.

Преместих крака си и опитах отново.

— Кои бяха те, Темпи?

— Адемци — простичко отвърна той и седна отново на мястото си в подножието на

дървото.

— Познаваш ли ги?

— Да. — Темпи се огледа и извади лютнята ми от калъфа.

Тъй като ръцете му бяха заети, той все едно беше ням. Върнах се към упражненията по

кетан, защото знаех, че да се опитвам да измъкна някакви отговори от него, бе все едно да

пробвам да му извадя зъбите.

Минаха два часа и слънцето започна да се спуска зад дърветата на запад.

— Утре тръгвам — каза той.

Тъй като и двете му ръце бяха все още върху лютнята, можех само да гадая за

настроението му.

— Закъде?

— Към Хаерт. Към Шехин.

— Това градове ли са?

— Хаерт е град. Шехин е учител.

Замислих се каква ли е причината.

— Да не би да си имаш неприятности, задето ме учиш?

Той върна лютнята в калъфа и затвори капака.

— Може би. Да.

— Забранено ли е?

— Много забранено — отвърна той.

Темпи се изправи и започна да прави кетан. Последвах го и известно време и двамата

мълчахме.

— Колко неприятности си имаш? — накрая попитах аз.

— Много неприятности — отвърна той и долових в гласа му необичайни за него

емоционалност и безпокойство. — Може би беше неразумно.

Двамата се движехме бавно като залязващото слънце.

Помислих за онова, което беше казал Ктаех. За единственото късче потенциално полезна

информация, което той беше изпуснал по време на разговора ни. Смееше се на

съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че

цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се

отдалечиш от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който

да те приеме на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.

Фелуриан ми беше казала, че Ктаех говори само истината.

— Мога ли да те придружа? — попитах аз.

— Да ме придружиш? — попита Темпи, докато дланите му се въртяха в грациозен кръг, с

който се чупят дългите кости на ръцете.

— Да пътувам с теб. Да те следвам. Към Хаерт.

— Да.

— Това ще ти помогне ли с твоите неприятности?

— Да.

— Ще дойда.

— Благодаря ти.

109.

Варвари и безумци

Вярно е, че не исках нищо повече от това да се върна в Северин. Исках отново да спя в