безпокоя, че останалите хора тук биха сметнали това за неучтиво.

— Моля те — каза тя и направи поредица от жестове, които бяха достатъчно ясни, за да

може всеки да ги види. Самоуверена покана. Умолителна и настойчива молба. Свойско

приветстване. — Трябва да се упражнявам.

Усмихнах се, макар и не толкова широко, колкото бе обичайно за мен. Донякъде от

предпазливост и донякъде, защото лицето ме болеше.

— Приятно е да можеш да се усмихнеш отново — признах аз.

— Безпокоях се за усмивката си. — Тя понечи да направи жест, но се спря.

Изражението и се промени и тя леко присви очи, сякаш беше раздразнена.

— Това ли? — попитах аз и направих жест за умерено безпокойство.

Пенте кимна.

— Как правиш това с лицето си?

— Ето така. — Леко събрах веждите си. — Освен това като жена правиш и така. —

Присвих устни. — А аз ще направя така, защото съм мъж. — Извих устни надолу и това ми

придаде смръщен вид.

Пенте ме погледна безизразно. Поразена.

— Различно ли е за мъжете и жените? — невярващо ме попита тя.

— Само за някои неща — успокоих я аз. — И то за такива, които са по-маловажни.

— Има толкова много неща — каза тя, като позволи нотка на отчаяние да се промъкне в

гласа и. — В едно семейство човек знае какво означава и най-малкото движение на лицето.

И докато растеш, наблюдаваш. Знаеш всичко за близките си. Приятелите, с които си

израснал — знаеш кога трябва да им се усмихваш и кога не. С тях е лесно. Но това… — Тя

поклати глава. — Как можеш да разбереш кога да си показваш зъбите? Колко често да

докосвам очите си?

— Разбирам — рекох. — Много ме бива в моя език. Мога да предам и хитроумния

смисъл на онова, което казвам. Но тук това е безполезно — признах аз и въздъхнах. — Все

още ми е трудно да накарам лицето си да остане неподвижно. Усещам, че всеки път

задържам дъха си.

— Невинаги — поправи ме тя. — Невинаги лицата ни са неподвижни. Когато си с… —

не довърши тя и направи бърз жест за извинение.

— С никого не съм близък — казах аз. Кротко съжаление. — Надявах се, че се

сближавам с Вашет, но се опасявам, че днес развалих всичко.

Пенте кимна.

— Видях. — Тя се пресегна и прокара пръста си по едната страна на лицето ми и аз

почувствах хладния и допир върху отока. — Трябва много да си я разгневил.

— Това ми стана ясно по звънтенето, което получих в ушите — споделих аз.

Пенте поклати глава.

— Не. Следите. — Този път тя посочи своето лице. — При друг може и да е грешка, но

Вашет нямаше да остави такива следи, ако не искаше всички да ги видят.

Стомахът ми се сви и ръката ми несъзнателно докосна лицето. Разбира се. Това не беше

просто наказание. Това беше послание към всички адемре.

— Какъв глупак съм! — тихо възкликнах аз. — До момента не осъзнавах това.

Хранехме се мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да попитам:

— Защо дойде да седнеш при мен?

— Когато те видях днес, помислих, че съм чувала много хора да говорят за теб. Но не

знаех нищо за теб от личен опит.

Последва пауза.

— И какво казват останалите? — попитах я с лека, крива усмивка.

Тя отново се пресегна и докосна ъгълчето на устата ми с върховете на пръстите си.

— Това — посочи тя, — каква е тази извита усмивка?

В отговор направих жест за лека насмешка.

— Смея се на себе си, а не на теб. Мога да се досетя какво казват.

— Не всичко е лошо — меко ме увери тя.

Сетне вдигна очи към мен и срещна погледа ми. Изглеждаха огромни върху малкото и

лице, малко по-тъмносиви от обичайния за адемците цвят. Бяха толкова ясни и чисти, че

когато се усмихна, сърцето ми трепна. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и побързах

смутено да сведа поглед.

— О! — тихо възкликна тя и направи забързан жест за тъжно извинение. — Не. Сбърках

с моята усмивка и поглед. Имах предвид това. Любезно насърчаване.

— Беше права с твоята усмивка — възпротивих се аз, без да вдигам очи, като примигвах