трескаво, за да прогоня сълзите си. — Това е неочаквана любезност в ден, в който аз не

заслужавам нещо подобно. Ти си първата, която по собствено желание говори с мен. И на

лицето ти има такава доброта, че сърцето ми спира.

Направих жеста за благодарност с лявата си ръка, доволен, че не се налага да я погледна

в очите, за да и покажа как се чувствам.

Лявата и ръка се пресегна през масата и хвана моята. След това тя я обърна с дланта

нагоре и нежно я докосна с жеста за утеха.

Вдигнах поглед и и се усмихнах с нещо, което се надявах да прилича на успокоителна

усмивка.

Тя почти съвършено повтори усмивката ми и отново покри с ръка устата си.

— Продължавам да се тревожа за усмивката си.

— А не би трябвало. Устните ти са съвършени за усмивка.

Пенте отново ме погледна и за миг очите и срещнаха моите, преди да се стрелнат

встрани.

— Наистина ли?

Кимнах.

— На моя език за такива устни бих написал… — Внезапно спрях и леко се поизпотих,

когато осъзнах, че се готвя да кажа думата „песен“.

— Поема? — услужливо предположи тя.

— Да — бързо отвърнах аз. — Това е усмивка, за която си заслужава да бъде написана

поема.

— Тогава съчини някоя — предложи тя — на моя език.

— Не — побързах да кажа аз. — Това ще е като поемата на мечка. Твърде тромава за теб.

Това само я заинтригува още повече и очите и станаха нетърпеливи.

— Направи го. Ако е тромава, ще ме накара да се чувствам по-добре за моите собствени

грешки.

— Ако го направя, и ти ще трябва да сториш същото — заканих и се аз, — но на моя език.

Смятах, че това ще я уплаши, но само след миг колебание тя кимна.

Помислих си за единствената адемска поезия, която бях чувал досега — няколко стиха от

стария предач на коприна и част от историята за стрелеца с лък, която Шехин ми бе

разказала. Не беше кой знае каква основа.

Замислих се за думите, които знаех, и за това как звучаха. Усетих остро липсата на моята

лютня. В края на краищата точно за това беше музиката. Думите невинаги могат да свършат

работата, която ние искаме да свършат. Музиката съществува, за да ни помогне, когато

думите не са достатъчни.

Нервно се огледах наоколо, доволен, че в столовата са останали много малко хора.

Наведох се към нея и започнах да рецитирам:

Пенте с двете оръжия

сега няма меч в ръката.

Устните и са нежни като цвете

и прорязват направо сърцето.

Тя отново ми се усмихна и усмивката и беше точно както я описвах. Усетих я като

пробождане в гърдите. Усмивката на Пенте беше красива, но беше стара и знаеща.

Усмивката и беше блестяща като ново пени. Беше като свежа вода, обливаща сухото ми,

изморено сърце.

Сладката усмивка на млада жена. На света няма нищо по-хубаво от това. По-ценна е от

солта. Без нея част от нас ще заболее и ще умре. Сигурен съм в това. То е нещо толкова

просто. Колко странно. Колко странно и прекрасно.

Пенте затвори очи за миг, устните и мърдаха беззвучно, докато тя подбираше думите за

своята собствена поема.

След това тя отвори очи и заговори на атурански:

Като пламнал клон

са думите на Квоте.

Но словата му са като тежък ботуш

и разкриват танцуваща мечка.

Усмихнах се достатъчно широко, че да ме заболи лицето.

— Прекрасна е — искрено отвърнах аз. — Това е първата поема, която някой някога е

съчинявал за мен.

* * *

След разговора ми с Пенте се почувствах значително по-добре. Не бях сигурен дали

двамата бяхме флиртували, но това нямаше особено значение. За мен беше достатъчно да

знам, че в Хаерт има поне един човек, който не желае смъртта ми.

Както обикновено, след като хапнах, отидох до къщата на Вашет. Част от мен се

надяваше, че тя ще ме посрещне усмихната и изпълнена със сарказъм и мълчаливо ще

оставим сутрешната разправия в миналото. Другата част се страхуваше, че тя ще откаже да