След известно време пристъпих по-близо, за да мога да наблюдавам по-внимателно. Тя

ми се усмихна, когато седнах до нея, и ме възнагради с бърза целувка.

Зададох и няколко въпроса, но отговорите и или нямаха никакъв смисъл, или бяха

безнадеждно несериозни. Не знаеше нищо за законите на симпатията, за сигалдрията или за

Алара. Просто не намираше нищо странно в това да седи насред гората и да държи сенки в

ръцете си. В началото се почувствах засегнат, а после силно и завидях.

Спомних си момента, когато бях открил името на вятъра в шатрата и. Бях се почувствал

така, сякаш съм се пробудил за пръв път в живота си — истинското познание течеше в

кръвта ми като лед.

За миг споменът ме ободри, ала после ме налегна усещането за загуба. Спящото ми

съзнание беше задрямало отново. Насочих пак вниманието си към Фелуриан и се опитах да

разбера какво прави.

Не след дълго тя се изправи с плавно движение и ми помогна и аз да стана. Тананикаше

си щастливо и ме хвана за ръка, докато крачехме обратно по пътя, по който бяхме дошли, и

разговаряхме за незначителни неща. Тъмната сянка на шаеда беше метната небрежно през

ръката и.

Тогава, точно когато първите слаби отблясъци на полумрака започнаха да докосват

небето, тя окачи невидимия шаед върху тъмните клони на едно близко дърво.

— понякога бавното съблазняване е единственият възможен начин — обясни тя. —

меката сянка се страхува от светлината на пламъка на свещта. как би могъл и новият ти шаед

да не изпитва същото?

101.

Достатъчно близо, за да бъде докоснат

След нашата експедиция за събиране на сенки зададох на Фелуриан по-настойчиви

въпроси за магията. Повечето от отговорите и продължаваха да са безнадеждно прозаични.

Как хващаш сенките? Тя направи движение с ръка, сякаш се пресягаше да вземе плод.

Очевидно ги хващаше по този начин.

Други нейни отговори бяха почти непонятни, изпълнени с думи на фае, които не

разбирах. Когато се опитваше да ми ги обясни, разговорите ни се превръщаха в бъркотия от

реторика.

Понякога имах чувството, че съм открил по-тиха и привлекателна версия на Елодин.

И все пак научих някои неща. Онова, което тя правеше със сенките, се наричаше

грамария. Когато я попитах, тя отвърна, че това е „изкуството да направиш нещата да бъдат“.

То се различаваше от глеморията, която беше „изкуството да направиш нещата да

изглеждат.“

Освен това узнах, че във Фае не съществуват посоки в обичайния смисъл на думата. Тук

трилистният компас нямаше да ми свърши никаква работа. Северът не съществуваше. А

когато цялото небе е един безкраен здрач, няма как да наблюдаваш изгрева на слънцето на

изток.

Но ако човек погледне по-внимателно небето, ще открие, че част от хоризонта е с един

нюанс по-светла, а в противоположната посока — с един нюанс по-тъмна. Ако тръгнеш към

по-светлия хоризонт, накрая наоколо ще стане ден. Другата посока води към по-тъмна нощ.

Ако вървиш в една и съща посока достатъчно дълго, в крайна сметка ще видиш как отминава

цял един „ден“ и накрая ще се озовеш на същото място, от което си тръгнал. Така поне е на

теория.

Фелуриан описваше тези две точки в компаса на Фае като „ден“ и „нощ“. Другите две

точки тя наричаше различно — „мрак и светлина“, „лято и зима“ или „напред и назад“.

Веднъж дори ги нарече „към намръщеното“ и „към усмихнатото“, но нещо в начина, по

който го каза, ме накара да заподозра, че се шегува.

* * *

Имам добра памет. Може би тя повече от всичко друго ме определя като човек. Това е

талантът, от който зависят толкова много от другите ми умения.

Мога само да предполагам как съм развил паметта си. Може би причината е в

сценичното обучение в детските ми години. Или в игрите, на които ме учеха родителите ми,

за да запомня репликите си. А може би се дължеше на умствените упражнения, на които ме

беше научил Абенти, когато ме подготвяше за Университета.

Каквато и да е причината, паметта винаги ми е служила добре. А понякога работеше и

много по-добре, отколкото ми се искаше.